Катрин Каултър - Робинята

Сарла се ухили широко към нея и й се закани с юмрук.

— Да, Мерик, ще я удрям с тигана, ако не ме слуша.

— Я не се дръж така нагло, Сарла! — Ерик пристъпи към жена си почервенял от гняв, внезапно свил дясната си ръка в юмрук.

— Нямаше нищо обидно, братко — рече Мерик и се изпречи на пътя на Ерик, повлякъл Ларен със себе си. — Тя се пошегува. Нищо не е станало, беше шега.

— Все едно, не ще й позволя да говори така се теб.

— Ако се бях засегнал, щях да й кажа. Забрави го, Ерик.

— Не се меси, братко. — Ерик се спря за миг, после припряно се извърна, заобиколи брат си и удари Сарла през лицето с изпъната длан. — Така — смотолеви той и я изгледа как се мъчи да запази равновесие и как търка бузата си. — Занапред ще си стискаш езика зад зъбите. — Обърна се към Мерик: — Ето как трябва да се отнасяш с жена си. Повече няма да търпя своеволията й.

Ръцете на Мерик бяха стиснати в юмруци до тялото му. Ларен изтича при Сарла, но Ерик я избута.

— Стой настрана от нея, робиньо. В името на всички богове, непрекъснато ме предизвикваш.

Няколко секунди не се чуваше звук — единствената картина, която се виждаше, бе Сарла, по чието лице се стичаха сълзи, а мъжете и жените бяха замръзнали по местата си и се бояха да гъкнат. Дори децата бяха притихнали, вперили очи в родителите си, и не знаеха какво да сторят.

В този момент Лета изпищя:

— Тя каза, че щяла да ми избие всичките зъби! Един по един! Набий я, Мерик, заслужава си го.

Мерик без усилие потисна смеха, напиращ отвътре, смях, примесен с неистова ярост към Ерик. Яростта му бе съвсем безсилна, защото знаеше, че не може да противоречи на брат си в собствената му къща. В този миг осъзна, че трябва да замине и да си намери нов дом, където да бъде господар. Обърна се към Лета и рече:

— Това са пълни измишльотини, Лета. Тя е скалд. Естествено е да те уплаши с пресилените си приказки. А сега се успокой, всичко свърши.

Изви глава, за да зърне израженията на хората си — първо към Деглин, който изглеждаше разочарован, че няма да я нашиба с камшика веднага, пред очите им, после към стария Фиррен, който дялкаше ръкохватките на един стол, и накрая към Клив, чието лице бе побеляло от напрежение да не се намеси. Таби, слава Богу, както и останалите деца, се бяха заели отново с игрите си, крещяха и се препираха и повече не се интересуваха от възрастните. Приближените на Торагасон сякаш бяха разколебани и много от тях бяха вперили очи навсякъде другаде, но не и в Лета. Той си помисли, че навярно не питаят особени симпатии към Лета, докато историите на Ларен им доставяха явна наслада. Мерик погледна Сарла. Тя бе навела глава и той разбра, че се чувства унизена от постъпката на съпруга си.

Забеляза, че Лета се кани да каже още нещо, и припряно добави:

— Докато дойде време да се поти край огъня, ще я заведа на полето да поработи там. — Не допълни, че ще се труди редом с нея.

Без повече обяснения, той помъкна Ларен навън. Знаеше, че би тръгнала доброволно с него, но прецени, че ако създаде впечатление за неохота и може би страх от нейна страна, ядът на присъстващите по-лесно ще се уталожи.

Слънцето грееше ярко. Земята още бе влажна, но лъчите му бяха пресушили повечето кални локви. Внезапно тя заби пети в пръстта и извика:

— Престани да ме теглиш!

Той се обърна и й се ухили насреща.

— Добре го изиграхме. Но сега вече не е нужно да се преструваме. — Пусна ръката й и подхвърли през рамо: — Върви след мен, ама по-живо.

Тя бързо го последва. Мерик добави, без да забавя крачка:

— „Ще ти избия всичките зъби, един по един,“ Харесва ми. Доста убедителна заплаха.

— И аз така си мислех — отвърна тя и изприпка, за да се изравни с него.

Той млъкна.

Тя не можеше да се сдържа повече.

— Мразя Ерик. Той е безсъвестен грубиян. Той я удари, Мерик, удари я, само за да докаже, че е по-силен, а тя е нищо. Съжалявам, защото ти е брат, но го мразя. Грубиян и животно. Познавам и друг такъв като него.

— Кой?

Тя се умълча. Сетне поклати глава и не продума повече.

Мерик промълви бавно, без да я поглежда:

— Ерик се е променил.

— Добре, че не го цапардоса, след като посегна на Сарла.

— Щеше ми се. Но не би било разумно. Нямам думата в неговата къща и не бива да забравям това.

— Не искам да оставам тук.

— И аз умувах над същото.

Тя зачака, но той не продължи. Ларен каза с известна неохота:

— Съжалявам, че ми се дощя да й изтръгна косата от тъпата глава, но тя ме вбеси и аз кипнах.

— Човек би помислил, че след двегодишни лишения и наказания си се научила да си държиш езика зад зъбите.