Катрин Каултър - Робинята

Мерик искаше да му каже да не бъде глупав — не Сарла е виновна за случилото се, но думите заседнаха в гърлото му. Почувства, че самообладанието му го напуска, и преглътна, свеждайки още по-ниско глава.

След известно време Ерик продължи:

— По-възрастните бяха засегнати най-силно и повечето от тях умряха. Нашите родители бяха едни от първите. Починаха десет души, от които осем роби. Не бяха добри времена. Жалко, че те нямаше тук, но може би е било за хубаво. Не бих искал да загубя и теб.

— А другите имения пострадаха ли?

— Имаш предвид братовчеда Еджил? Не, той и семейството му са се отървали. Тая напаст се появи тук, вилня що вилня и после изчезна яко дим, като призрак посред бял ден. Цялата долина Гравак се отърва, освен нас.

Сарла се приближи до Мерик и рече тихо:

— Трябва да хапнеш, Мерик. Приготвила съм любимата ти яхния с еленово месо — поне така казваше майка ти. Не притежавам нейното умение, но мисля, че е вкусна.

Той се усмихна на срамежливата жена на брат си, доста дребничка и в същото време много привлекателна, ако се взреш по-внимателно в нея, но толкова тиха, че бе почти незабележима. Косата й бе тъмноруса, очите — по-скоро сиви, отколкото сини, кожата — бяла и чиста. Подчиняваше се изцяло на Ерик. Радваше се, че е оживяла.

— Благодаря ти, Сарла, но не съм гладен. Моля те, погрижи се за другите. — Внезапно се сети, че е забравил за Ларен и Таби. — Сарла, моля те, погрижи се също и за жената и детето, които доведох със себе си. Мъжът се казва Клив. Те ще спят тук, в къщата.

Тя кимна, докосна ръкава му и го попита дали иска още медовина. Преди да успее да отговори, брат му се намеси с рязък, нетърпелив тон:

— Ако му се прище да се суетиш около него, Сарла, ще ти каже. Върви си гледай работата.

Тя не отвърна, само сведе глава и остави братята сами. Ерик рече:

— Елър вика, че си ги купил в Киев.

— Купих детето. Жената и мъжът ми излязоха без пари. — За миг се отърси от скръбта и се усмихна на брат си. — Всъщност трябваше да избягаме от Киев, преди вбесеният търговец да открие липсата на мъжа и момчето.

— Момче ли? Та тя си е баш момиче.

— Да, но тогава беше момче, слабо като клечка и облечено в скъсани панталони и риза. Дори аз не разбрах, че не е момче, докато не се наложи да лекувам гърба й. Тоя търговец Траско я бе пребил от бой.

— Значи е робиня — доволен рече Ерик. Мерик не каза нищо, просто не чу брат си, защото отново се бе замислил за родителите си. — Още е слабичка — добави Ерик. Мерик вдигна очи и забеляза, че брат му гледа към Ларен, която седеше до огнището. Сарла стоеше права до нея. — Но няма болнав вид.

— Не, няма. Трябваше да я зърнеш, когато бягахме. Беше само кожа и кости. Детето също бе толкова измършавяло, та да се разплачеш, Ерик.

— Детето? — Той обърна взор към Таби, който си играеше с една кожена топка. — Та то е по-скоро едно бреме. Момичето ли те накара да го купиш? Обеща ти, че ще стане твоя курва, ако го сториш ли? Но това едва ли има значение — един мъж може да прави каквото си ще с една жена, а камо ли с робиня. Защо, в името на всички богове, си купил дете, Мерик?

Мерик отвърна бавно:

— Не знам. Видях го и реших, че трябва да го взема. Ларен няма пръст в тая работа. Тя вече бе купена от търговеца. А аз купих Таби. — Мерик сви рамене. — Да, сега е мой. Спасих я, защото е сестра на Таби.

— О! — рече Ерик и млъкна. — Защо има синина на бузата? Почти не личи, но все пак се забелязва. Дръзка ли беше? И се наложи да я удариш?

Мерик не желаеше да отговаря на въпросите на брат си. Искаше само да се потопи в скръбта си и да не го отвличат повече.

— Не — каза кратко той и стана. — Не съм я удрял. Отивам за малко навън, Ерик. Трябва да остана сам. Струва ми се, че се нуждая от това за известно време.

Ерик замислено проследи с поглед как брат му се запъти към широките дъбови врати на къщата и как излезе навън. Отново обърна очи към жената, която Мерик бе довел със себе си от Киев. Тя се смееше тихо на нещо, казано от детето. Лицето й светна, когато притисна момченцето в прегръдките си. После се отдръпна, за да му хвърли топката.

Ерик се изправи. Озърна се в огромното общо помещение, замъглено от синкавия дим на огнището. Нагоре се виеше тънка синя нишка и изчезваше през малката кръгла дупка в тавана. Като дете бе съзерцавал неуморно този толкова нереален на вид, плътен, неизменен и наситено син конец. Хрумна му, че някои неща не се променят, а само хората, които ги гледат. Усети, че в очите му засмъдяха сълзи, но не потекоха. От седмица вече не можеше да плаче.