Катрин Каултър - Съдби в окови

Той я погледна безпомощно и попита:

— Но защо искаш да се омъжиш точно за мен?

— Нямам никаква представа. Но е факт.

— Даже не знаеш дали няма да те намушкам в леглото.

Очите й се закръглиха и отразиха страстното й желание. Той едва запази самообладание, когато забеляза реакцията й.

— Казах намушкам, а не начукам.

— Какво означава начукам?

— Означава… По дяволите, къде е проклетата въздържаност, за която те помолих? Начукам е груба дума. Моля да ме извиниш, изплъзна ми се от устата.

— О, може би имаш предвид любене?

— Да, точно това имам предвид. Само че не онова сантиментално превъзнасяне, което жените разбират под любене, а едно основно нещо, което правят всеки мъж и жена, когато са заедно.

— Значи си циничен. Знам, че е глупаво да очаквам да си безупречен във всяко отношение. Двамата ми братя се любят, а не се начукват. Сигурно ще успея да те науча и ти да правиш това. Но най-напред, разбира се, ти трябва да ми покажеш как се правят някои неща. Недопустимо е обаче да продължаваш да се хилиш, когато отворя уста да ме целунеш.

Колин погледна встрани. Почувства се съвсем сам върху въображаем остров, който се люлееше под нозете му. Не обичаше да губи власт. А вече бе загубил властта над наследството си, което беше достатъчно да съсипе един мъж. Не искаше да прибави към това и загубата на власт над една жена. Но тя най-невъзмутимо приемаше всичко, което ставаше, за нормално и чудесно, сякаш не би могло да бъде иначе. По този начин парираше какъвто и да било опит от негова страна да вземе положението в ръце и продължаваше да му се налага. Нито едно шотландско момиче не би си позволило да се държи като тази — по всеобщо мнение — изтънчена английска дама. Това, което ставаше, беше недопустимо. Чувстваше се пълен глупак.

— Не ти обещавам, че ще те обичам. Не мога. И никога няма да мога. Защото не вярвам. Имам достатъчно основания да мисля така от дългогодишния си опит.

— Същото говореше и брат ми Дъглас за годеницата си Александра. Но вече не мисли така. Тя го преследва неотстъпно, докато той накрая промени становището си и ми се струва, че сега е готов да легне насред най-калната локва, за да може тя да премине по сухо върху него.

— Той е пълен глупак.

— Може и да е. Но е щастлив пълен глупак.

— Няма да говоря повече на тази тема. Не се опитвай да ме убедиш. Не говори. Сега ще те заведа у вас. Трябва да размисля. Ти също. Аз съм мъж, разбираш ли какво значи това? Просто един мъж — нито повече, нито по-малко. Ако се оженя за теб, ще го направя само заради парите ти, а не защото имаш прекрасни очи и може би хубаво тяло.

Синджан кимна и плахо попита:

— Наистина ли мислиш, че тялото ми е хубаво?

Той изруга, помогна й да възседне кобилата си и се метна на своя кон.

— Не мисля — каза той с усещането, че никога не е изпадал в по-затруднено положение. — Не мисля. Просто недей да говориш.

Синджан, за разлика от Колин, не бързаше да се прибере в градската къща на Шербрукови. Когато пристигнаха, тя поведе Фани към конюшните, без да му каже нищо. Той нямаше друг избор освен да я последва.

— Хенри, погрижи се за конете. Това е уважаемият лорд Ешбърнхам.

Хенри отмести един огненочервен кичур, който беше паднал на челото му. Колин забеляза, че конярят го заглежда с любопитство и се зачуди за причината. Сигурно около това скандално момиче се навъртат поне дузина мъже, ако не за друго, поне да чуят какво ще изтърси в следващия момент. Мили Боже, брат й би трябвало да предупреждава за специалната й откровеност всеки мъж, който влезе в къщата през главния вход.

Синджан изкачи на подскоци стълбите и отвори вратата. Застана встрани и го покани. Вестибюлът, в който влязоха, по размери и великолепие не беше същият като покрития с италиански черно-бял мрамор салон в Нортклиф, но все пак личеше, че е предверие на благороднически дом. Бял мрамор с бледосини нишки покриваше пода. Стените бяха в небесен цвят и по тях бяха окачени портретите на покойните Шербрукови.

Синджан затвори вратата и се озърна дали някъде наблизо не чака икономът Дринан или някой друг слуга. Отново погледна Колин и му се усмихна с мила съзаклятническа усмивка. В отговор той се намръщи. Младата дама изкачи две стъпала и застана до него.

— Радвам се, че прие поканата ми. Нали сега вярваш, че аз съм тази, за която се представям? Въпреки че ми допадна идеята да ти стана любовница, все пак е по-добре, че вече си сигурен коя съм. Искаш ли веднага да разговаряш с брат ми?