Катрин Каултър: Лорд Найтингейл

Каролайн знаеше, че Фолкс не е глупав и че щеше да направи нещо. Той почука няколко пъти тихичко, като я убеждаваше с глас, сладък като ягодовото сладко, което готвачката беше сварила тази сутрин:

— Мис Дъруент-Джоунс? Аз съм, скъпа, пуснете ме да вляза. Трябва да говоря с вас. Въпросът е много сериозен, става дума за вашето наследство. Пуснете ме, хайде, нека не си правим шегички с това. Във ваш интерес е да поговорим.

„Ха! — помисли си младата жена. — Да го оставя да влезе в стаята ми би било равносилно да пусна Наполеон в Уайтхол.“ Тя не отвърна нищо. Притиснала лице във вратата, само чакаше да чуе стъпките му, доказателство, че се отдалечава. Чакането продължи по-дълго от времето, което беше нужно на майката на Каролайн да върже едно от млечните и зъбчета за дръжката на вратата и да го извади — преди толкова много години…

„Най-после — помисли си Каролайн, — най-после той се предаде.“ Струваше й огромни усилия да изчака още пет минути, предостатъчно време за настойника й се върне в спалнята си, три стаи по-нататък по коридора, и да си легне. След това издърпа куфара изпод леглото си, обу здрави боти, подходящи за дълги преходи, и метна синята кадифена пелерина върху раменете си. Много бавно превъртя ключа и предпазливо натисна ръчката. Измъкна се навън и огледа дългия коридор. Видя само нощни сенки, но всички те бяха позната гледка още от детството й.

Каролайн се запъти с бърза крачка към главното стълбище, движейки се напълно безшумно. Внезапно в тъмното една ръка я обгърна и я придърпа назад. Тя поиска да извика, но потна широка длан затисна устата й и Каролайн разбра, че попечителят й отново я беше надхитрил. Усети топлия му дъх край ухото си и ръцете, които притискаха силно ребрата й, като не й даваха възможност да си поеме дъх.

— Слушай, кучко такава, да не си издала звук! Помисли, че успя да ме измамиш, нали? Никой не може да се мери с мен, още по-малко някакво си нахално момиченце! А сега двамата с теб ще се поразходим. Ще отпразнуваме рождения ти ден и подаръкът ми за теб ще бъде моето семе. Ще трябва да се омъжиш за мен, мис Дъруент-Джоунс. Ако ли пък не — е, ще разполагам с парите ти и това няма да има значение. Предлагам да спреш да се съпротивляваш и да се примириш с бъдещето си, защото просто нямаш друг избор.

Тя ухапа Фолкс силно по ръката. Усети го как рязко си пое въздух и това й достави истинско удоволствие. Миг по-късно той я удари силно по челюстта и тя се свлече в краката му.

Дойде на себе си от пулсиращата болка. Отвори очи и примигна. Помещението се осветяваше само от една свещ, поставена на някаква разнебитена дървена маса. По-голямата част от стаята тънеше в мрак. Тя се опита да седне, но разбра, че ръцете й са вързани над главата за таблата на тясно легло, което ни най-малко не ухаеше на чистота.

— О, събудихме се най-сетне. Не исках да те удрям толкова силно, скъпа, но си го заслужаваше. Нека това ти послужи за урок, който ще бъде повтарян всеки път, когато не ми се подчиниш с подобаваща бързина и уважение. Челюстта ти не е счупена, вече проверих. Така, момиче, вече си на деветнайсет години. Ставаш господарка на наследството си и не след дълго ще се омъжиш. Какво мислиш но този въпрос?

— Мисля, че сте луд.

— Тогава ще трябва да прекараш голяма част от живота си на колене, молейки се нашите деца да не наследят лудостта ми. О, да, ще имаме деца, скъпа, толкова много, колкото успея да посадя в корема ти. Възнамерявам да те държа непрекъснато бременна. Големият корем кара жените да се движат тромаво. Цялото им внимание е отдадено на бебето, на дребните болки и неудобства. Кара ги да мълчат. След като родиш десетина деца, може би ще се превърнеш в образцова съпруга. Съмнявам се малко в това, но как може да бъде сигурен човек?

— Откъде ви дойдоха всички тези глупости в главата?

Настойникът й само се усмихна и седна до нея на тясното легло. Каролайн замръзна. Мъжът забеляза реакцията й и се усмихна още по-широко.

— Зная, че се страхуваш, но се опитваш да не го показваш пред мен. Толкова приличаш на баща си! Спомням си, когато бяхме още момчета, как вечно ни предвождаше в разни бели, от които косите на родителите му настръхваха. Той обаче отчаяно се опитваше да не показва страха си и се присмиваше на този от нас, който се уплашеше. Затова добре знам, че си ужасена. Няма смисъл да се преструваш. Викай и плачи, ако искаш. Всъщност това дори ще направи по-пикантни следващите събития. Никой няма да те чуе. Никой няма да ти се притече на помощ. Така-а-а… Ще започваме ли с плътските наслади?