Катрин Каултър: Херцогът

— Бабо, мислиш ли, че този английски херцог ще дойде в Пендърлей?

— Той? — Лейди Адела се стресна и насочи избелелите си сини очи към своята внучка. — А, да херцога. Да дойде тук ли казваш? — Присви тънките си устни, недокоснати от мъжка целувка повече от тридесет години. — Не ми се вярва, детето ми. По-вероятно е да изпрати някой от своите помощници. Той със сигурност ще има конска физиономия и ще души наоколо. Единственото, на което можем да се надяваме, е един отсъстващ английски господар. Той непрекъснато ще повишава рентата ни, Бранди. Да, той ще взима, докато не остане нищо. Но сигурно не знае, че единственото нещо, на което може да се надява, е ръждясалото оръдие.

Изразителното лице на Бранди почервеня.

— Но ние нямаме нищо! Нашите арендатори биха гладували, ако не хващаха по някоя риба. Бабо, ти сигурно грешиш! Сигурно кръвта във вените, която ме прави лейди, не е английска? Щом аз не съм такава, как може английски джентълмен да постъпва така?

Лейди Адела се отпусна назад в креслото. Изкривените й от артрита пръсти се вкопчиха в дръжката на бастуна. Тя не би могла да мрази англичаните, защото беше една от тях. И все пак не успяваше да забрави Кълоден. Годините, когато английските наказателни отряди опустошаваха земите на шотландците и избиваха цели кланове. Тя беше успяла да спаси семейство Робъртсън, но не и северната част на страната. Херцогът на Къмбърланд се беше заклел, че ще ги смаже. Шотландците бяха посичани, без значение дали са мъже, жени, или деца. В планинските области бяха останали малко живи и страшна омраза и жажда за мъст.

Допреди десет години дори обикновените гайди бяха забранени. Английските господари се страхуваха, че дрезгавите им тъжни звуци ще припомнят на живите за предишната слава на клановете. Да, въпреки че беше живяла петдесет години в този забравен от света замък край Северното море, лейди Адела беше все още англичанка. Тя въздъхна тежко и каза:

— Не, Бранди, не трябваше да говоря така за английския херцог. В него има от моята и от твоята кръв. Нека да оставим на времето да покаже що за човек е. Може и да не е толкова лош.

Старицата наблюдаваше как се стесняват кехлибарените очи на внучката й. Тя наистина притежаваше доста от качествата на англичаните. В момичето имаше вродено достойнство, което не беше наследило от слабия, безволев Робъртсън, а от нея самата. Само да се беше родила момче, колко различно би било всичко! Тогава този англичанин нямаше да се домогва до шотландската титла и имението.

Внезапно Бранди се изправи на колене върху малката възглавничка. Вдигна нагоре ръце и изви гръб, като се протегна сладко.

Лейди Адела примижа, видяла внучката си с други очи. Въпреки че на зрението си не можеше да има пълно доверие, стори й се, че гърдите на момичето бяха пораснали. Вече се показваха над деколтето на старата й синя рокля от муселин. Тънкото й кръстче не можеше да заблуди бабата. Вероятно много отдавна беше навлязла в пубертета. Лейди Адела се намръщи.

— На колко години си, детето ми?

Бранди се изви към баба си. Две тежки, руси плитки докоснаха избелелия килим.

— На Архангелов ден ще навърша деветнадесет, не си ли спомняш, бабо?

— Дръж си езика зад зъбите, момиче. Значи си на осемнадесет. Не ми се превземай с някакъв Архангелов ден. Ти си на осемнадесет и толкова. Помня рождените дни на всички Робъртсън. Нима ме мислиш за някаква изкуфяла старица?

— О, не, бабче! Може би си малко инат и властна, но не и изкуфяла. На моменти дори си малко деспотична, но всичко е в границите на нормалното.

— Гледай ти да не си такава, госпожице!

Бранди започна да се чуди какво искаше да намекне баба й.

Възрастната жена затвори очи и се облегна в любимото си кресло. Значи на Архангелов ден внучката й щеше да навърши деветнадесет. Отдавна й беше време да се задоми. А такъв проблем стоеше и пред Констанс. Господи, тя сигурно беше на шестнадесет! Малката Фиона също растеше. Емили беше издъхнала при раждането й. Това беше преди шест години, когато смешните французи се колеха един друг. Слаб и некадърен, вторият й син Клив беше останал сам с три дъщери. Колко неутешим беше, преди самият той да загине в морето. Корабът му се беше разбил при буря само на стотина километра от брега.

Бранди пристегна карирания си шал. Той щеше да й бъде постоянен спътник чак до април, когато поляните щяха да се покрият с цветя. Тогава щеше да се чуди с какво да се облече. Но все щеше да измисли нещо.