Катрин Каултър: Херцогът

— Говорех за гнева на годеницата ти, Ян.

— Ако Фелисити те е изпратила, за да промениш намерението ми, само си губиш времето. Трябва да замина. Това е мое задължение. Ти, разбира се, ще се грижиш за нея?

— Не се съмнявай в това. За мен ще бъде удоволствие и дори ще се забавлявам. Благодаря ти, братовчеде, че ми позволяваш да заема твоето място. Та нали съм твой формален наследник?

Херцогът си спомни за купищата сметки, които Пабсън беше изплатил по негово нареждане. Ян обичаше своя модерен братовчед и не му се сърдеше за това. Благодареше на Бог, че младият мъж не беше пристрастен към хазарта, а към сребърните копчета и към екстравагантните жилетки.

— Свободен си да постъпваш, както ти харесва. Единствената услуга, която искам от теб, е да придружаваш Фелисити. Ще направиш така, че да е доволна, нали, Джил?

— О, имай ми доверие. Майка й я е научила никога да не се мръщи. Ако все пак го направи, аз съм насреща. Няма да допусна челцето й да се набръчка преждевременно. Между другото, замислял ли си се, че тя много прилича на майка си?

— Тъй като си мой братовчед, вярвам, че няма да плъзнат слухове. Фелисити обича светския живот. Също като Мари… По дяволите! — Херцогът въздъхна и отмести поглед. — Щом Фелисити желае своите балове и партита, не искам да бъде разочарована!

Джил люлееше кадифената панделка, която държеше часовника му.

— Ян, твоето пътуване до Шотландия идва съвсем не навреме. Да се развяваш насам-натам точно в разгара на Сезона…

— Да се развявам? Какъв глупав израз! Сезонът е най-скучното нещо на света и ти знаеш това. Е, може и да не си на същото мнение, но за мен е така!

— Надявам се да не твърдиш това и пред своята годеница. Веднага ще те провъзгласи за лицемер и ще те накара да си платиш.

Херцогът просто искаше да бъде оставен на мира. Внимателно нави картата на руло и я привърза с къса панделка.

— Джил, може би си прав. Ще бъда откровен с теб. Отиването ми в Пендърлей е като освобождаване от тъмница, а не е досадно задължение. Любопитен съм да видя своите роднини Робъртсънови, както и самото място. Освен това мисълта, че ще трябва да кавалерствам на друга годеница по време на Сезона, ми причинява мъка. Бих бил щастлив, ако никога вече не ми се налагаше да идвам в Лондон.

— Много мъдро от твоя страна да спестиш истината на Фелисити, братовчеде. Страшно трудно ще й бъде да се държи смирено, когато разговаря с теб. На лицето й има маска, Ян. Не вярвам да не си забелязал?

— Няма да са малко разочарованията й, Джил, но тя е великодушна и умна.

Братовчед му го изгледа скептично.

— Господи, Ян, съгласен съм, че Фелисити физически страшно прилича на Мариан, но това е всичко! Тя сподели с мен, че категорично отказваш да говориш с нея за първата си съпруга. Съвсем естествено е да бъде любопитна.

— Фелисити ще знае единствено това, което искам да й кажа, Джил! Вече съм й доверил, че харесвам жени от нейния тип.

— О, Ян, не е ли достатъчно, че всичките ти любовници през последните пет години бяха с черни коси и зелени очи? Ако тя разбере това, съвсем скоро ще узнаеш истината за нежната й натура. — Когато погледът на херцога потъмня, той миролюбиво вдигна ръце. — Прости ми, Ян, няма да кажа и дума повече! Щом искаш да се ожениш за Фелисити, кой съм аз да те разубеждавам?

— Благодаря за загрижеността, братовчеде. Колкото до характера на Фелисити, той ще стане точно такъв, какъвто го желая. Тя ще бъде съпругата, от която имам нужда!

Ян веднага съжали за това свое изявление. Не му се искаше да бъде толкова откровен. Затова бързо смени темата.

— Трябва да знаеш, Джил, че бедният, стар Мабли не спира да вещае нещастия. Казах му, че ако не иска да ме придружи, ще взема Джапър. Постоянно ходи след мен и ми напомня да не забравя ту палтото, ту връзката си. Той все още не може да свикне, че не съм малко момче, а мъж на двадесет и осем години.

Бредстън несъзнателно погали своята безупречна връзка. Въпреки че не притежаваше атлетичното тяло на своя братовчед, не се съмняваше в елегантния си външен вид. Той беше цивилизован и модерен. За мъж като него мечтаеше всяка жена. Винаги знаеше какво да каже и как да постъпи. Неговото мнение беше, че Ян е скучен и прекалено сериозен, а начинът, но който се обличаше, доказваше това.

— Мабли вече е твърде стар, Ян. Бил е камериер и на баща ти, нали? Време е да излезе в пенсия. — Джил се прозя.

„Толкова е лекомислен моят братовчед — помисли си херцогът. — Гледа единствено богатствата и привилегиите на титлата, а не и отговорностите, които носи тя.“ Гласно изрече само: