Катрин Каултър - Херцогът

Без да мисли, хукна към Кантор. Отвърза юздата му и бързо скочи на гърба му, забравила страховете си.

— Бранди, почакай! Трябва да поговорим по този въпрос. Трябва да ти обясня…

— Върви по дяволите! — извика му тя. Удари пети в хълбоците на коня. Кантор изпръхтя щастливо и полетя през моравата.

За момент Ян остана загледан след нея, кипящ от гняв. Как смееше да не го изслуша? Господи, колко спокойно беше всичко, преди да дойде на това чудато място! Преди да срещне нея и да разбере какви хубави коси има! Преди да осъзнае, че му е приятно да бъде с нея, да я слуша как говори, да вижда света през нейните очи. По дяволите!

Скочи върху гърба на Херкулес и се понесе след нея. Настигна Кантор чак когато излизаше на главния път. Наведе се да грабне юздата му, но Бранди я дръпна и се опита да отстрани коня си. Кантор позна своя господар и се вдигна на задните си крака. Инатливо спря на място.

— Ти, нещастно животно! — Тя се опита да измъкне юздите от ръцете на Ян, но той бързо ги отдръпна.

Двамата мълчаливо се взираха един в друг. Гневът й беше изчезнал. Тя вече мечтаеше за помирение. Ян гледаше разпуснатите й коси. Представяше си ги разпилени върху възглавницата, а той беше върху нея и…

Накрая той заговори. Всяка дума беше остра като бръснач и му причиняваше непоносима болка:

— Сега, ако не възразяваш, Бранди, бих искал още да пояздим. Не желая да отидеш в конюшнята сега. Видът ти е такъв, сякаш си избягала от дявола. Последното нещо, което искам, е, семейството ти да си мисли, че между нас се е случило нещо нередно.

Гледаше го, объркана от спокойния му тон. После само кимна. Ян й подаде юздите. Двамата тръгнаха по пътя надалеч от замъка. Херцогът се проклинаше. Сигурно й се виждаше като долен, надут английски задник, опакован в дантели. Избра една пътека, виеща се между колибите на наемателите. Видя, че небето беше притъмняло, но не му обърна внимание. Изобщо не го интересуваше, че Бранди ще се намокри до кости. След известно време избра една горичка, където двамата да поговорят спокойно.

— Искаш ли да слезем от конете, Бранди? — Ян веднага скочи на земята. В този момент гръмотевица раздра небето.

Кантор се изплаши. Изцвили, вдигна се на задните си крака и полетя напред. Юздите се изплъзнаха от ръцете на Бранди и тя уплашена извика. Опита се да вземе поводите, но те постоянно й се изплъзваха.

— Ян, помогни ми! Не мога да го спра! — Мислеше, че ще умре от собствената си глупост, а не от някакъв смешен инцидент. Един клон отнесе шапката й. Всеки момент щеше да последва нейната съдба. Щеше да лежи смазана под копитата на Кантор.

После се разнесе друг трясък и изведнъж замириса на изгоряло дърво. Кантор усили бяг през гъстака. Бранди усети, че конят на Ян ги настига, и малко си отдъхна. Обърна се, за да измери с очи разстоянието между тях, когато юздите се заплетоха в краката на Кантор и той се препъна.

Херцогът вече беше до тях, когато видя как се подгъва коляното на коня, Бранди излита през главата му и се приземява сред гъстия бръшлян.

Той веднага спря Херкулес и скочи от гърба му. Първата му реакция беше да я притисне към себе си, но не го направи. Коленичи край нея и провери пулса й. Опипа ръцете и краката й за счупвания. Но тя можеше да има вътрешни наранявания, които да причинят смъртта й.

— Бранди — повика я, приведен към застиналото й лице. — Потупа лекичко страните й, но не последва никаква реакция. Изправи се. Не знаеше какво да прави. Като че не му бяха достатъчни небесните гърмежи и светкавици. По лицето на Бранди покапаха капки дъжд.

Трябваше да намери някакъв подслон! Съблече жакета си и я покри. Изгледа лицето й и се отдалечи сред дърветата. Недалеч видя малка колиба. Щеше да отнесе Бранди там и да изпрати децата до Пендърлей. Когато я положи на Херкулес, дъждът вече образуваше сиви пелени. Пое юздите на Кантор в другата си ръка и се насочи към колибата.

Когато приближи, видя, че тя отдавна е изоставена. Покривът й беше опасно хлътнал. Стряхата се подпираше от два дирека. Поне щеше да осигури подслон на конете.

Ян бавно слезе на земята. Прехвърли Бранди върху дясното си рамо и привърза конете. Ритна тясната врата и тя заплашително изскърца на ръждясалите си панти. Молеше се да не падне от тях.

Когато очите му привикнаха към сумрака, видя, че имаше само една малка стая. Подът беше покрит с гнили дъски. Пристъпи внимателно. Разстла палтото си пред огнището и внимателно положи момичето върху него.

Друг трясък го изправи на крака. Кантор изцвили, но поне не се отскубна. Ян видя купчина торф в единия край. Благодарение на Всевишния все пак имаше нещо, което можеше да използва!