Джон Каре: Вечният градинар

Удроу вече беше до вратата.

— Значи не си казал на никого?

— Точно така.

— А полицията?

— Твърдят, че и те не са. Само че едва ли могат да отговарят и за участъка в Лодуор, а доколкото ги познавам, и за собствените си колеги.

— И доколкото знаеш, на Джъстин още не му е съобщено?

— Точно така.

— Къде е той?

— Предполагам, че е в кабинета си.

— Задръж го там.

— Тази сутрин пристигна рано. Така е всеки път, когато Теса е някъде на обиколка. Да отменя ли съвещанието?

— Изчакай.

Не че поначало се бе съмнявал, но Удроу вече беше убеден, че е изправен пред грандиозен скандал, както и пред ужасна трагедия. Той се втурна по задното стълбище, покрай табелката „Вход за външни лица забранен“ и стигна до един мрачен коридор, който извеждаше до вечно затворена стоманена врата с шпионка и звънец. Докато натискаше бутона, отгоре го оглеждаше телевизионна камера. Вратата се отвори и на прага застана слабичка червенокоса жена по джинси и риза на цветя. Шийла, втората по ранг, говори суахили, каза си несъзнателно Удроу.

— Къде е Тим? — попита той.

Шийла натисна някакъв бутон и изрече в съответната кутия:

— Санди е, много бърза.

— Изчакайте малко да разчистя терена — извика властен мъжки глас.

Те изчакаха.

— Теренът е разчистен — чу се същият глас и следващата врата се отвори с трясък.

Шийла се дръпна встрани и Удроу влезе в стаята. Тим Донъхю, двуметровият шеф на службата, се извисяваше пред бюрото си. Явно го е разчиствал, каза си Удроу; по бюрото не се виждаше нито една хартийка. Донъхю изглеждаше по-зле от обикновено. Глория, съпругата на Удроу, твърдеше, че човечецът е на умиране. Хлътнали безкръвни бузи. Торбички от сбръчкана кожа под притворените жълтеникави очи. Редки мустачки, които отчаяно се опитваха да се захванат за ъглите на устата.

— Санди! Здравей, старче. Какво можем да направим за теб? — извика той, като огледа Удроу отвисоко през бифокалните си лещи и се ухили с озъбената усмивка на череп.

„От тоя няма тайни — помисли си Удроу. Той просто прелита над територията ти и прихваща всичките ти сигнали още преди да си ги издал.“

— Има сведения, че Теса Куейл е била убита някъде около езерото Туркана — каза той, внезапно обладан от отмъстителното желание да го шокира. — Там има някакъв хотел на име „Оазис“. Искам да говоря със собственика.

Така значи ги обучават тия типове. Първо правило: никога не издавай чувствата си. Луничавото лице на Шийла бе замръзнало в размисъл, сякаш отказваше да регистрира чутото. Тим Донъхю продължаваше да се подхилва идиотски, но усмивката му едва ли означаваше нещо.

— Намерена как, старче? Я повтори.

— Убита. Неизвестно по какъв начин или поне от полицията отказват да уточнят. Шофьорът на джипа е обезглавен. Това е.

— Убита и ограбена?

— Само убита.

— Край езерото Туркана.

— Да.

— Какво, по дяволите, е търсила там?

— Представа нямам. Смята се, че е отивала на разкопките на Лийки.

— Джъстин знае ли?

— Още не.

— Замесен ли е още някой от нашите?

— Това е едно от нещата, които се опитвам да изясня.

Донъхю го поведе към звукоизолираната кабина, която Удроу не бе виждал досега. Разноцветни телефони с прорези за картите с шифъра. Факс, поставен върху нещо, подобно на варел за нафта. Радиостанция, съставена от няколко зелени метални кутии, осеяни с пунктирани линии, с напечатан на пишеща машина указател на кодовете и честотите. Значи така разговарят помежду си нашите шпиони, каза си той. Що за свят е техният — подземен, надземен? Едва ли някой знаеше. Донъхю седна пред радиостанцията, прегледа указателя, после я включи с дългите си треперещи пръсти и заповтаря като герой от някакъв военен сериал:

— Зет Ен Би осем пет вика Ти Кей Ей шест нула. Ти Кей Ей шест нула, обади се, ако ме чуваш. Край. „Оазис“, обади се, ако ме чуваш. Край.

През бурята от радиосмущения се чу предизвикателен глас с грубоват немски акцент:

— „Оазис“ слуша. Чувам те ясно. Кой си ти, приятелю? Край.

— „Оазис“, тук Британската мисия в Найроби. Моля, говорете със Санди Удроу. Край.

Удроу се облегна с цялата си тежест върху бюрото на Донъхю, за да приближи устата си към микрофона.

— Тук Удроу, шеф на Политическия отдел в Британската мисия в Найроби. С Волфганг ли говоря? Край.

— Мистър Политически, тук е Волфганг. Какво искате да знаете? Край.

— Бих желал да ми опишете със свои думи жената, която е пренощувала в хотела ви под името мис Теса Абът. Така се е записала в книгата. Край.