Джон Каре - Вечният градинар

— Край езерото Туркана. На източния бряг. Сега, през уикенда. Не дават много подробности. Намерили я в колата й. Според полицията било нещастен случай — каза той и добави извинително: — Имам чувството, че гледат да ни спестят шока.

— В чия кола? — запита неволно Удроу. Част от съзнанието му вече се бореше, отхвърляше цялата безумна идея — кой, как и къде, докато другите му мисли и чувства просто се свиваха, смаляваха се и изчезваха, мозъкът му бясно изтриваше като от магнетофонна лента всичките му тайни спомени от нея, а тяхното място се заемаше от лунния пейзаж край езерото Туркана, както го бе запомнил от един излет отпреди шест месеца, в безукорната, извън всякакво съмнение служебна компания на военния аташе. — Не мърдай от бюрото си, качвам се веднага. И не говори с никого, чуваш ли!

Движейки се като робот, Удроу остави слушалката на телефона, заобиколи бюрото, взе сакото си от облегалката на стола и бавно го облече — първо единия ръкав, после другия. Обикновено не слагаше сако, когато се качваше горе. За съвещанията в понеделник не се изискваше сако, а още по-малко за разговор с младия шишко Милдрен. Но професионалният инстинкт на Удроу му подсказваше, че го чака дълъг път. Докато се изкачваше по стълбището, той успя с усилие на волята да превключи съзнанието си на кризисен режим на работа, да извика от паметта си добре заучените правила за действие в извънредна ситуация, като за начало се самоубеди — както се бе опитал да убеди и младия Милдрен по телефона, — че всичко това са пълни глупости. В подкрепа на което си припомни сензационния случай с младата англичанка, насечена на парчета в гъсталаците на Африка преди десет години. Всичко това е гаден номер, каза си той, разбира се, че е номер. Нечий болен мозък е решил да възпроизведе събитието оттогава. Някой откачен африкански полицай, надрусан с банги, се опитва да заслужи мизерната си заплата, която и без това не е получавал от шест месеца.

Новопостроената сграда, във вътрешността на която се изкачваше, беше спартанска и добре проектирана. Той харесваше стила й, защото съответстваше на неговия собствен. Целият комплекс беше логичен и функционален, с ясно разграничени зони за работа, столова, магазин, собствена колонка за бензин и чисти, приглушени коридори; всичко създаваше впечатление за делова и спокойна атмосфера. Подобно благоприятно впечатление внушаваше и самият Удроу. Четирийсетгодишен, той имаше щастлив брак с Глория — или ако бракът им не беше чак дотам щастлив, той си въобразяваше, че никой освен него не го подозира. Беше шеф на Политическия отдел към мисията й се надяваше, ако успее да си изиграе разумно картите, при следващото назначение да оглави някоя скромна мисия, после някоя по-малко скромна и така, лека-полека, да дослужи до рицарско звание. Не че държеше чак толкова на това, но Глория щеше да се радва. В него имаше нещо войнишко, което не беше за чудене, тъй като бе син на офицер. През седемнайсетгодишната си кариера в дипломатическа служба на Нейно британско величество бе представлявал короната в половин дузина задгранични мисии. Въпреки това сегашната опасна, прогнила, разграбена, банкрутирала, някога британска Кения го бе разтърсила по-силно, отколкото повечето му длъжности зад граница, макар да не смееше да се запита до каква степен това се дължеше на Теса.

— Казвай сега! — подкани той Милдрен донякъде агресивно, след като най-напред затвори плътно вратата зад себе си и спусна резето.

Милдрен имаше вечно нацупено изражение. Седнал зад бюрото си, той приличаше на непослушно дете, което не иска да си дояде овесената каша.

— Била е отседнала в „Оазис“ — рече той.

— Какъв оазис? Моля те, изразявай се по-точно.

Само че Милдрен не се стряскаше толкова лесно, колкото може би подхождаше на възрастта и ниския му ранг. Той явно си бе водил стенографски бележки, към които сега поглеждаше от време на време. Сигурно вече им преподават тия неща, помисли си Удроу презрително. Как иначе можеше един парвеню от поречието на Темза да отдели време да изучи стенография?

— Това е един хотел на източния бряг на езерото, откъм южната страна — съобщи Милдрен, без да откъсва очи от бележника пред себе си. — Казва се „Оазис“. Теса пренощувала там и на другата сутрин поела с джип, който наела от собственика. Казала, че иска да види люлката на цивилизацията, която е на триста километра по на север. Ямата на Лийки. — Милдрен се поправи: — Разкопките на Ричард Лийки. В националния парк „Сибилой“.