Джон Каре: Вечният градинар

— Сама ли е била?

— Волфганг й осигурил шофьор. Открили са трупа му в джипа заедно с нейния.

— Какъв Волфганг?

— Собственикът на хотела. Презимето се изяснява в момента. Всички му викат Волфганг. Очевидно германец. Голям чешит. Според полицията шофьорът е убит по особено жесток начин.

— Как?

— Обезглавен. Липсва.

— Кой липсва? Нали каза, че е бил в колата до нея?

— Главата липсва.

Можех и сам да се досетя, помисли си ядосано Удроу.

— Как е загинала Теса?

— При злополука. Така поне разправят всички.

— Ограбена ли е?

— Според полицията не е.

Значи няма грабеж, а шофьорът е убит. Удроу усети как мислите бясно запрепускаха в главата му.

— Разкажи ми всичко, което знаеш — нареди той.

Милдрен подпря пухкавите си бузи с длан и отново се вторачи в стенографските си записки.

— В девет и двайсет и девет се звъни по телефона, от хеликоптерния патрул на полицейското управление на Найроби искат да разговарят с върховния комисар — издекламира той. — Аз им обяснявам, че негово превъзходителство е в града на срещи в министерствата и че ще се върне най-късно към десет. Дежурният офицер явно си разбира от работата, името му е записано. Казва, че от Лодуор доложили…

— Лодуор ли? Че това е на километри от Туркана!

— Там е най-близкият полицейски участък — отвърна Милдрен. — Джип, собственост на хотел „Оазис“, е открит изоставен на източния бряг на езерото, по пътя към разкопките на Лийки, малко преди залива Алия. Смъртта е настъпила поне преди трийсет и шест часа, може би повече. Един труп на бяла жена, причини за смъртта неизвестни, и един труп на мъж, чернокож, главата липсва, идентифициран като шофьора Ноуа, женен, с четири деца. Една туристическа обувка „Мефисто“, трийсет и девети номер. Синьо туристическо яке, размер XL, изцапано с кръв, намерено на пода на колата. Жената между двайсет и пет и трийсет, тъмна коса, златен пръстен на безименния пръст на лявата ръка. Златно колие на пода на колата.

„Какво колие имаш само“ — чу се да казва Удроу. Беше се опитал да я подразни, докато танцуваха.

„Баба ми го подарила на майка ми за сватбата — бе отвърнала тя. — Нося го винаги, дори да не се вижда под дрехите.“

„Дори в леглото ли?“

„Зависи!“

— Кой ги е открил? — запита Удроу.

— Волфганг. Обадил се по радиостанцията в полицията и после в офиса си в Найроби. Също по радиостанцията. В „Оазис“ няма телефон.

— Ако шофьорът е без глава, откъде знаят, че е той?

— Ръката му била премазана и зараснала накриво. Затова и станал шофьор. Волфганг изпратил Теса, когато потеглили с Ноуа на път в пет и трийсет в събота сутринта. С нея бил и Арнолд Блум. Тогава за последен път ги видял живи.

Милдрен четеше или поне се преструваше, че чете, от стенографските записки, все така подпрял бузите си с длани; ако се съдеше по упоритата вцепененост на раменете, явно нямаше намерение да променя позата си.

— Я повтори — рязко нареди Удроу; сърцето му прескочи един удар.

— Теса била в компанията на Арнолд Блум. Двамата наели стая в „Оазис“, прекарали там нощта в петък срещу събота и на сутринта в пет и трийсет отпътували с джипа на Ноуа — търпеливо повтори Милдрен. — Тялото на Блум не е открито в джипа. От него няма и следа. Поне засега. Полицията на Лодуор и хеликоптерният патрул са на местопрестъплението; от участъка в Найроби искат да знаят дали смятаме да платим курса на хеликоптера.

— Къде са труповете сега? — Гласът на Удроу вече звучеше делово, по войнишки отчетливо и заповеднически, истински бащичко.

— Не е известно. От полицията поискали „Оазис“ да ги прибере, но Волфганг отказал. Обяснил, че целият му персонал ще напусне. А също и гостите на хотела. — След кратко колебание. — Тя се записала в книгата като Теса Абът.

— Абът?!

— Така е по баща. „Мис Теса Абът, адрес: пощенска кутия в Найроби.“ Нашата пощенска кутия. При нас няма Абът, затова проверих в компютъра и ето какво намерих: Куейл, Теса, по баща Абът. Предполагам, че в хуманитарната си дейност се представя с бащиното си име. — Милдрен оглеждаше замислено последната страница от бележките си. — Опитах се да позвъня на върховния комисар, но той в момента е на обиколка из министерствата, а тъкмо в този час и телефонните линии са най-натоварени — добави младежът. С което искаше да каже: да се обадиш по телефона в модерната столица Найроби на президента Даниел Арап Мой значи да слушаш половин час как някакъв самодоволен женски глас повтаря: „Съжаляваме, всички линии са заети, моля опитайте по-късно.“