Джон Каре - Вечният градинар

— Абсолютно не съм съгласен с теб…

Тя не го оставя да довърши:

— Значи всичко към дело, а, Санди? Прочети и забрави. Засега да не се предприемат мерки, подпис: Санди. Страхотно. Най-старата европейска демокрация още веднъж е изобличена като лъжец и лицемер, който проповядва свобода и равноправие за всички, освен когато може да се изкара някой цент от обратното.

— Изобщо не си права! Добре, да кажем, че момчетата на Мой са мошеници и че старецът има още няколко години живот. Но на хоризонта се задават добри дни. Пък и сега, като им се подшушне по някоя дума — спиране на хуманитарната помощ от страните дарителки, безмълвна дипломация, — все ще има резултат. Самият Лийки ще получи министерско кресло, за да обуздае корупцията и да убеди дарителите да продължават да дават, да им даде уверения, че парите им няма да отидат за далаверите на Мой. — Думите му звучат като служебни указания към подчинен и той го разбира. И което е още по-лошо, тя също го е разбрала, ако се съди по широката й прозявка. — Кения може да няма кой знае какво настояще, но има бъдеще — заключава оптимистично той и зачаква ответен знак, че тя е съгласна и приема примирието.

Само че Теса, както Удроу щеше да има случай да си припомни доста по-късно, не е склонна към лесно примирие — по това много си приличат с нейната приятелка Гита. И двете са млади и все още вярват, че съществува такова нещо като проста истина.

— Документът, който ти показах, съдържа имена, дати и банкови сметки — безмилостно настъпва тя. — Назовани са точно определени министри и е уточнена вината им. И това ли ще го подшушнеш на някого? Или вече никой не те слуша?

— Теса…

Той се приближава към нея, тя се отдръпва.

— Санди.

— Чувам какво ми казваш. Разбирам те. Но, за бога, в името на здравия разум ти не можеш да очакваш правителството на Нейно величество в лицето на Бърнард Пелегрин да провежда лов на вещици срещу назовани министри от правителството на Кения! Искам да кажа — господи! — ние самите, англичаните, също не сме застраховани от корупция. Представяш ли си кенийският посланик в Лондон да вземе да ни учи нас на морал!

— Дрън-дрън, Санди, как не те е срам! — сопва му се Теса, а очите й хвърлят искри.

Удроу съвсем е забравил за Мустафа. Слугата тихомълком е влязъл и стои до ниската масичка. Най-напред той ловко премества масичката помежду им на дебелия килим, после поставя върху нея сребърен поднос със сребърен кафеник и сребърна кошничка за сладкиши от покойната й майка, в която има нарязан кейк. Внезапното му нахълтване сякаш възбужда театралните й инстинкти, защото тя коленичи до масичката, изправена и с изпънати назад рамене — гърдите й се очертават през роклята, сякаш са голи — и любезно-подигравателно започва да го разпитва за вкусовете му.

— Все забравям, черно ли го пиеш, Санди, или с малко мляко? — пита тя с пресилена церемониалност. Това е нашият фарисейски животец, е смисълът на въпроса й. Пред прага ни загива цял един континент, а ние тук пием кафе от сребърен сервиз, докато деца гладуват, болни умират, а крадливи политици разоряват една цяла нация, подлъгана да гласува за тях. — Един лов на вещици, да си дойдем на думата, не би бил лош за начало. Издирете ги, опозорете ги, отрежете им главите и ги набийте на кол пред градските порти, викам аз. Работата е там, че това не върши работа. Един и същ позорен списък излиза всяка година във всички вестници в Найроби, с едни и същи имена на политици. И няма нито един уволнен, нито един даден под съд. — Тя вдига чашата и се извърта на колене, за да му я подаде. — Само че това не те притеснява. Ти си човек на статуквото. По свой избор. Никой не ти го е налагал, направил си го сам. Ти, Санди, сам си взел решението. Един ден си се погледнал в огледалото и си казал: „От днес нататък ще приемам света такъв, какъвто е. Ще гледам само интересите на Англия и ще смятам това за свой морален дълг. Дори този мой дълг да предполага оцеляването на най-прогнилите режими на планетата. Щом трябва, ще го изпълня.“ — Теса му предлага захар. Той мълчаливо отказва. — Така че, боя се, ние с теб не можем да се разберем. Аз искам да изричам истината в очите. Ти пък искаш да си завра главата, където е завряна и твоята. Това, което за теб е дълг, за мен е бягство от отговорност. Какво да приказваме повече?

— А Джъстин? — Удроу играе последната си губеща карта. — Какво е неговото участие, питам се?

Внезапно Теса се стяга, усетила капан.

— Джъстин си е Джъстин — отвръща сухо тя. — Той е направил своя избор, както и аз моя.