Джон Каре - Вечният градинар

— Виж сега какво ще ти кажа, старче. Напиши ми един списък с всичко, което ти трябва. Аз ще го предам някак си на Мустафа и той ще ти донесе нещата.

Колко типично, помисли си Глория. Шикалкави, потрива се и чака всичко да се размине.

— Мустафа няма представа какво точно да подбере — чу тя гласа на Джъстин, твърд и настойчив както преди. — Никакъв списък няма да му помогне. Той с един списък за пазар не може да се оправи. Аз съм длъжен да го направя, Санди. Заради нея. Това е въпрос на чест. И смятам да отида със или без твоята помощ.

Страхотен е! — възхити се безмълвно Глория от своя подслушвателен пост. Личи си класата! Но дори в този момент тя нямаше как да се досети, макар мислите й да се мятаха трескаво в разни посоки, че нейният собствен съпруг може да има свои лични причини да посети къщата на Теса.

Журналистите изобщо не бяха по бели гащи, както се бе надявал Джъстин. Те бяха прекарали нощта по тревните площи около неговата къща в наети коли и бяха хвърляли боклуци сред декоративните му храсти. Двама африканци с панталони и цилиндри в стил „Чичо Сам“ бяха отворили сергия за чай и напитки. Други печаха царевица на дървени въглища. Полицаи с помътнели погледи се въртяха около очукана патрулна кола, прозяваха се и пушеха цигари. Началникът им, чудовищно дебел мъж с излъскан кожен колан и златен ролекс, лежеше изтегнат, с притворени очи, на предната седалка. Беше 7,30 ч. Градът не се виждаше от надвисналите облаци. По жиците над главите бяха накацали черни птици в очакване на удобен момент да се спуснат за храна.

— Подмини ги и спри — изкомандва Удроу, офицерският син, от задната седалка.

Бяха седнали както предния ден — Ливингстън и Джаксън отпред, Удроу и Джъстин, превити надве, отзад. Черният фолксваген ван беше с дипломатически номера, но така бяха половината коли в Мутайга. Някой по-осведомен наблюдател би различил двете букви на Британската мисия, но явно наблюдателите не бяха чак дотам осведомени; никой не им обърна внимание, когато Ливингстън невъзмутимо подмина отбивката за портала и се заизкачва по лекия наклон. Там спря и дръпна ръчната спирачка.

— Джаксън, слез от колата и тръгни бавно надолу по хълма към портала. Как се казва пазачът? — Последното бе адресирано към Джъстин.

— Омари — отвърна той.

— Кажи на Омари, когато колата наближи, да разтвори портала в последната секунда и да го затвори веднага след като влезем. Остани при него и го наставлявай.

Джаксън беше роден за подобни задачи. Той мързеливо спусна крака от колата, разкърши снага, подръпна си панталоните нагоре и едва тогава пое, без да бърза, надолу към къщата. Пред очите на настръхналите журналисти и полицаи той небрежно се облегна на портала в близост до Омари.

— Хайде, спускай назад — изкомандва Удроу. — Лека-полека. Не бързай.

Ливингстън освободи ръчната спирачка и без да гаси мотора, плавно спусна вана по склона, като леко въртеше волана, докато задницата се изравни с разширението за отбивката, която водеше към портала на Джъстин. Отстрани изглеждаше, сякаш просто се готви да обърне. Ако наблюдаващите сцената се бяха заблудили за миг, заблудата им не трая дълго, защото в момента, когато задната броня навлезе в отбивката, шофьорът натисна газта и фолксвагенът се понесе към портала, разпръсквайки изумените журналисти като пилци по пътя си. Двете крила се отвориха, теглени навътре от яките ръце на Омари и Джаксън; колата профуча през портала и двете му крила мигом се затръшнаха. Джаксън се метна в движение, докато Ливингстън насочваше фолксвагена към верандата; задницата изкачи двете ниски стъпала и се закова на сантиметри от входната врата точно в мига, когато Омари, със завиден синхрон, отвори вратата отвътре. Удроу избута Джъстин напред, после сам скочи направо във вестибюла и затръшна вратата след себе си.

Къщата тънеше в мрак. От уважение към Теса или за да не предизвикват глутницата журналисти, прислужниците бяха дръпнали всички завеси. Тримата мъже — Джъстин, Удроу, Мустафа — стояха заедно във вестибюла. Мустафа плачеше беззвучно. Удроу различи в тъмното сгърченото му от болка лице, белите зъби, сълзите, стичащи се по черните му бузи широко встрани, почти покрай ушите. Джъстин бе сложил ръце на раменете му и го утешаваше. Удроу едновременно се стресна и едва ли не се засегна от този израз на сърдечност от страна на колегата си — чувства, неприсъщи за англичанин. Джъстин придърпа Мустафа към себе си, докато стиснатата челюст на момчето легна на рамото му. Смутен, Удроу извърна поглед встрани. В дъното на коридора, откъм стаите на прислугата, се раздвижиха и други сенки: едноръкият угандиец, нелегален емигрант, когото Джъстин използваше за помощник в градината и чието име Удроу така и не успяваше да запомни; прислужницата Есмералда, бегълка от Южен Судан, също нелегално пребиваваща, която все си навличаше неприятности с разни мъже. Теса се вживяваше в сърцераздирателни човешки драми със същата жар, с която обичаше да нарушава местните закони. Понякога домакинството й наподобяваше панафрикански приют за инвалиди и несретници. Удроу неведнъж се бе опитвал да вразумява Джъстин на тази тема, но всеки път удряше на камък.