Ангел Каралийчев: Тримата братя и златната ябълка

— Приемаме, дядо, защо да не те приемаме. С другар и с разговорка пътят винаги минава леко! — рече Най-малкият и слезе от магарето. Намести му хубаво седлото и се обърна към странника: — Качи се на моето място да се поносиш. Виждам, че си уморен. А пък аз ще походя пеш, нали съм по-млад. Дай си тоягата и торбичката, додето се покачиш.

Странникът му подаде тояжката с торбичката, но торбичката беше толкова тежка, че Най-малкият щеше да я изтърве, ако не я беше подхванал с две ръце. Прехапа-устни, изпъшка и попита:

— Много ти е тежка торбичката. Какво носиш вътре?

— Вътре ли? — тихо отговори чужденецът. — Там е мъдростта на годините ми. Който е ходил повече между хората — много неща научава. Дай ми торбичката, защото виждам, че не можеш да я носиш.

И като пое торбичката е една ръка, странникът я метна лекичко през рамо.

— Де, Марко! — подкани той магарето.

От тежината на торбичката кокалите на магарето изпращяха, но то се затече напред, защото беше упорито магаре.

Вечерта четиримата пътници и магарето спряха до една чешма с три каменни корита, в които бълбукаше бистра вода.

Над хълмовете се беше показал изтънелият рог на месечината. Горите глухо шумяха.

Двамата по-големи братя седнаха да, вечерят отделно. Извадиха от торбите си един бял самун, захлупци със сирене и варена кокошка. Те се бяха наместили гърбом към другите двама и лапаха бързо, сякаш някой ги гонеше.

Най-малкият изкара от торбичката си една питка просеничена, корава като камък, и я разчупи на три. Едното парче подаде на странника, второто — на магарето, а третото захвана да яде сам.

Странникът отрони само две-три трохи в шепата си, внимателно ги изсипа в устата си, върна парчето на Най-малкия и му каза:

— Изяж и този хляб. На мене, за да се нахраня, ми стигат две-три трохички.

От близката гора излетяха ято гарвани, понесоха се над посърналата земя и зловещо почнаха да грачат. Странникът потръпна от хлад, наметна посивялата си дрешка и рече на Най-малкия:

— Задал се е студен вятър. Нощес ще падне сняг. Най-малкият изпъшка разтревожен:

— Ох! Той ще засипе следите на Ламята, как ще я намерим?

— Утрото е по-мъдро от вечерта, момче! Лягай да спиш! — му отговори наставнически странникът. — А за магарето не се бой: аз ще го наглеждам през нощта.

Най-малкият сложи торбичката под главата си, сви се на кравай, навря си ръцете в пазвата, за да му е по-топло, и заспа. Щом клепките му паднаха, странникът съблече дрехата си и я метна отгоре му. Големите братя също заспаха завчас, изтегнали се върху тревата, сложили глави върху самара на братовото си магаре.

Странникът погледна през рамо към тях и като чу хъркането им, полека се изправи. Посегна към торбичката си, която беше сложена до първото корито на чешмата, бръкна вътре и извади две големи на — диплени крила. Разпери ги. И след като устните му се раздвижиха и изговориха някакви нечути думи, той намести сръчно крилата върху раменете си. В бялата си риза заприлича на жерав, изостанал от ятото. Отиде към Най-малкия и го подхвана от земята с две ръце като агне. Раздвижи крилете си и литна нагоре.

Понесе се над горските върхари, позлатени от лунната светлина.

Мина над реките, заглъхнали в нощен покой под вършинака на тъмните ракити.

Прехвърли езера и морета, в които плуваха закъснели платноходи.

Издигна се над най-високите планински върхове.

Отнесе заспалия момък много надалеч. Спусна се на една полянка и го сложи кротко на тревата. В дъното на полянката бълболяха чучурите на друга чешма, досущ като оная, край която замръкнаха. Само че нейните корита бяха четири на брой.

Като отнесе Най-малкия брат накрай света, странникът се върна и взе Най-големия. Хвана го за краката и то метна през рамо. Главата и ръцете на Най-големия увиснаха надолу, но той спеше толкова дълбоко, че не усети нищо. И него отнесе.

Трети път се върна за Средния.

На четвъртия път неуморимият носач пренесе магарето като го хвана за ушите, както децата носят зайците.

Сутринта братята се пробудиха, без да знаят какво се е случило с тях през нощта. Средният дълго търка очите си и се прозява.

— Ех, братя — рече той, — да знаете как сладко съм спал! Сякаш някой ме люлееше в позлатена: люлка над едно дълбоко езеро.

Един след друг отидоха към чешмата и се надвесиха над коритата. Наплискаха си очите с вода.

Тогава Най-големият се изправи, загледа с премрежени очи чучурите и рече на братята си:

— Хей, момчета, да можеше от чучурите на тая чешма да потече вино наместо вода, че да си отворя аз една кръчма, че да се разположа зад тезгяха. На богатите ще продавам с пари, а на бедните, то се знае — без пари.