Бренда Джойс - Играта

Катрин се отпусна на леглото. Постепенно екстазът избледня, удоволствието отлетя. Тя усета, че стиска здраво в ръцете си копринената му коса. Усети допира на бузата му, прилепнала към вътрешната страна на бедрото й. Усети пръстите му, които продължаваха да я галят съвсем нежно.

Тогава Катрин шокирана проумя какво е направила. Както беше предчувствала още от самото начало, тялото й го бе приело с ненаситна страст. Въпреки че той беше проклет пират и син на прословутия изнасилвач Шон О’Нийл, въпреки че бе сгодена за друг, тя го беше приела, беше пламнала от желание. И, както сам бе казал, не беше я изнасилил.

Нямаше нужда. Трябваше само да реши да използва пак този свой дяволски език и след малко Катрин щеше да го умолява на колене да проникне в нея.

Тя простена и се опита да се извърти на една страна. Едва сега разбра, че краката й още са вързани. Тогава се отпусна отново по гръб, закри лицето си с ръце и си каза, че няма да плаче от срам пред него.

— Катрин?

Безполезно беше. Сълзите сами рукнаха от очите й. Лиъм се надигна и тя почувства напрегнатия му поглед.

— Защо, за бога, плачеш? — попита я той дрезгаво.

Катрин отпусна ръце и го погледна с убийствена ярост.

— Доволен ли си? Доволен? Задето доказа какъв си мъж… и каква курва съм аз?

Очите му се разтвориха широко.

— Прави каквото ще правиш — извика тя и прехапа свития си юмрук. — Проклет да си, проклет да си! Колко те мразя, О’Нийл! Колко мразя себе си!

Лиъм се взря право в зениците й.

— Ти не си курва, Катрин. И двамата го знаем — прегракнало промълви той.

Катрин отново закри лицето си с ръце. Беше сигурна, че Лиъм ще я докосне. Но той не го направи.

— Не плачи, Катрин.

Тя го чу, но не му обърна внимание. Полагаше невероятни усилия да овладее истерията и внезапната си сляпа омраза към този мъж, който я бе прелъстил толкова лесно.

Лиъм изруга яростно, после освободи краката й. Катрин се претърколи към далечната страна на леглото и седна с гръб към него. Дали пък нямаше да стане чудо и той да я остави на мира? Съмняваше се.

В стаята се възцари пълна тишина. Внезапно Лиъм докосна рамото й отзад. Тя настръхна.

— Ти не си курва — повтори той. — Недей да се самоненавиждаш. Това, което направихме е най-естественото нещо между един мъж и една жена, Катрин. Особено като се има предвид желанието, което изпитваме един към друг.

Катрин се извърна.

— Аз не изпитвам желание! — изкрещя тя, съзнавайки, че лъже.

Той я гледаше сдържано, но и очевидно Скептично. Прииска й се да не беше обръщала лице към него, особено след такава безочлива лъжа. Неочаквано откри, че не може да откъсне поглед от него.

Сивите му очи блестяха. По слепоочието му бавно се процеждаше струйка пот. Ноздрите му бяха леко разширени; дишането му далеч не бе равномерно. Вените на здравия му врат бяха изпъкнали и в тях Катрин видя как сърцето му пулсира — силно и бързо.

Мократа му от пот риза бе широко разтворена и разкриваше мускулестите му гърди и по-голямата част от стегнатия му корем. Тя знаеше, че не трябва да свежда очи по-надолу, но погледът й се плъзна само за миг и това бе достатъчно.

Този мъж беше зашеметяващ; тялото му бе силно и могъщо, както и умът и волята му. И все още беше много възбуден.

Той бе проследил погледа й.

— Точно така. Все още те желая, Катрин. Още имам нужда от теб.

Искаше й се да си запуши ушите. Дори думите му притежаваха мощ, дори думите му бяха прелъстителни.

— Но аз не те искам. — Погледът му я прониза и Катрин усети, че се изчервява. Преди Лиъм да успее да изтъкне очевидния факт, че току-що го беше искала, при това твърде силно, тя добави: — Тялото ми може и да те иска, но аз искам Хю.

Той стисна челюст и каза грубо:

— В продължение на шест години си била убедена, че е умрял. Не се опитвай да ми кажеш, че през цялото това време си останала вярна с разума и със сърцето си на мъж, когото си смятала за мъртъв?

Тя почти бе престанала дори да си спомня за него още след първите няколко месеца на траур. Но кимна.

— Аз го обичам. Той е мой годеник и скоро ще се оженим.

Лиъм се усмихна. Това беше една много опасна усмивка.

— Наистина ли?

Катрин изтръпна.

— Да.

Внезапно той се приближи и се наведе над нея.

— Не мисля така.

Не бе възможно да знае най-дълбоките й, тайни страхове — че Хю отдавна я е забравил и че няма никакво намерение да се жени за нея.

— Грешиш — прошепна тя. Беше й трудно да говори.

— Така ли? — Устните му се извиха. Погледите им се срещнаха. За момент помежду им легна напрегната тишина. — Е, съвсем скоро ще разберем, нали, Катрин? Съвсем скоро ще разберем дали любимият ти наистина те обича.