Бренда Джойс - Играта

— Знаех си, че това си ти — прошепна Хю няколко дни по-късно. Катрин току-що бе влязла в стаята. Усмихна се, доволна, че се е събудил и че треската е отминала. Всъщност тя вече знаеше, че Хю ще оживее.

— Очевидно е доста трудно да се убие мъж от рода Бари.

Хю я погледна.

— Отначало, когато не бях на себе си заради треската, те мислех за ангел.

Катрин се засмя, като си припомни последната нощ, прекарана с Лиъм.

— Нямам нищо общо с ангелите.

Очите на Хю не се откъсваха от лицето й.

— Ти би могла да бъдеш ангел, Кейти. Толкова си красива.

Тя се взря в него. Усмивката й беше изчезнала.

— Станала си дори още по-хубава от последния път, когато те видях — каза Хю с въздишка и отпусна глава върху възглавниците. — А аз, аз все още съм слаб като новородено коте.

— Това е вярно — отвърна Катрин. — Но раната ти заздравява и след някой и друг ден ще можеш да се изправяш и да ставаш от леглото.

— Как бих могъл да ги благодаря, задето ми спаси живота?

Тя не се поколеба нито за миг.

— Погрижих се за теб така, както бих го сторила за всеки друг. Няма нужда да ми благодариш.

Хю я погледна замислено.

— Може би ще намеря начин.

Катрин сви рамене, извърна се и с изненада установи, че на прага е застанал Лиъм. Тя му се усмихна и веднага отиде при него.

— Не преставаш да ме смайваш — каза той.

— Докато си тук, на моя остров, искам от теб едно-единствено нещо — тихо каза Лиъм. Двамата с Бари бяха сами в стаята.

— Можеш да искаш от мен всичко — отвърна Бари. — Дължа на теб и на Кейти свободата и живота си.

Лиъм седна на един стол до камината. Същото стори и Хю. Лиъм наля две чаши ирландско уиски.

— Катрин не знае, че помагам на Фицморис и предпочитам да остане в неведение за това.

Бари го погледна сепнато.

— Нима не те е попитала как съм се озовал на твоя кораб, при това ранен?

Лиъм се взря в чашата си с мрачно изражение.

— Попита ме. Аз я излъгах. Казах й, че съм носил храна за теб и че сме били нападнати от бандити.

— И тя ти повярва?

— Да, повярва ми — троснато отговори Лиъм. — Така е по-добре. Катрин не би могла да ме разбере, ако й кажа истината.

— Да, като се има предвид, че Фицморис се опитва да присвои онова, което някога принадлежеше на баща й, не бих я упрекнал, ако се почувства предадена — съгласи се Бари.

Катрин стоеше като вкаменена на прага на стаята с поднос, върху който имаше пресен пай с месо. Бе чула всяка дума от разговора. Подносът се изплъзна от ръцете й и издрънча на пода. Паят се пръсна на парчета.

Лиъм да помага на Фицморис? Не… не бе възможно!

Двамата мъже скочиха едновременно от местата си. Лиъм се извърна към нея пребледнял.

Катрин се взря в красивото му лице шокирана, неспособна да повярва.

— Кажи ми, че не е вярно — прошепна тя дрезгаво. — Лиъм!

— Не мисля, че си ме чула добре, Кейт — меко каза той, протегна ръка и докосна бузата й.

Тя го отблъсна с едно тръсване на главата.

— Чух как каза на Хю, че ме лъжеш. Че помагаш на най-злия враг на баща ми! На Фицморис!

Лиъм преглътна.

— Любов моя, не е това, което си мислиш.

Катрин отново отблъсна ръцете му с недоверие, с растящ гняв… и с истинска паника.

— Не! Отговори ми, кажи ми истината, кажи ми, че съм разбрала погрешно това, което чух, преди да съм слязла в селото, за да разпитам всеки един от моряците, с които си плавал по твоите дълги, тайнствени пътешествия!

— Ти не разбираш — настоя Лиъм.

Тя прочете в погледа му и болката, и страха, и почувства как сърцето й се разчупва на две. Обърна се с лице към Бари.

— Хю?

Той не реагира.

— С какво се занимава той, Хю? — Бари отново не отговори, само лицето му пребледня още по-силно. — Ти ми дължиш живота си! Отговори ми, Хю! — изкрещя Катрин.

Бари бавно се надигна.

— Дължа живота си и на Лиъм, Кейти.

Тя се обърна към съпруга си, стиснала юмруци. Сърцето й агонизираше. Шокът отстъпваше място на чист, всепоглъщащ ужас.

— Какво не разбирам, Лиъм? Какво?

— Това е само за заблуда — каза той. — Подкрепата ми за Фицморис, имам предвид.

Катрин го гледаше втренчено. Гърдите й се надигаха задъхано. В тази секунда целият й свят се срина. Думите на Лиъм не бяха нищо друго, освен признание на вината му.

— Значи не отричаш. Не отричаш, че помагаш на най-злия враг на баща ми?

Лиъм потръпна.

— Катрин… аз наистина му помагам, но не е това, което си мислиш. Не съм забравил интересите на баща ти.

Той помагаше на Фицморис.

— Интересите на баща ми? — прошепна тя. Очите й се изпълниха със сълзи. О, господи, нима бе възможно? Как бе могъл Лиъм да я предаде така? Та той й беше съпруг!