Бренда Джойс - Играта

На лицето му се четеше ужас, който нарастваше с всеки изминал миг.

Звукът, който се изтръгна от устните на Катрин, бе нещо средно между плач и смях.

— И аз изпълних молбата му. Беше само игра, Лиъм, нищо повече. Всеки мой стон и въздишка бяха чиста преструвка, предназначена да те побърка от желание, да те направи мой слуга. Преструвах се, че единственото, което ме интересува, си ти и сексът с теб. Преструвах се, че не мога да живея без теб, без твоите ласки. Преструвах се, че те обичам! — Тя осъзна, че отново е избухнала в ридания. — В замяна на това ти трябваше да помогнеш на баща ми — а не на Фицморис!

— Ако за теб всичко е било само игра… защо тогава плачеш? — попита той дрезгаво.

— Защото загубих! О, господи, загубих всичко. Отдадох ти се, а ти — дано вечно да гориш в ада! — ти ме измами и помогна на проклетия папист.

Лиъм я гледаше така, сякаш виждаше пред себе си непозната жена. Или чудовище.

Усмивката й, разсечена от потока сълзи, беше жестока.

— Бях глупачка да смятам, че съм способна да победя. Но ти също си глупак. Да повярваш, че бих могла наистина да обикна сина на Шон О’Нийл!

Той рязко пое дъх.

Катрин понечи да излезе, но неговите студени и остри като кинжал думи я спряха.

— Ти си кучка, Катрин.

Тя се извърна отново към него.

Погледът му пламтеше от гняв.

— Студена, долна кучка.

Очите й се разшириха изумено.

— Можеш да се върнеш при Хок — Лиъм й обърна гръб и се отправи към вратата.

— Върви! — изкрещя Катрин след него, отново разтърсена от ридания. — Махай се! Върви надалеч и никога не се връщай! Надявам се ти и твоят проклет кораб да потънете на морското дъно! Чуваш ли ме, Лиъм? Чуваш ли?

Но той не й отговори и изчезна в мрака на коридора. А на следващия ден „Морски кинжал“ отплава в открито море.

Само че този път не се върна.

Януари 1572, Ричмънд

Ричмънд беше най-топлият и най-уютният от многобройните дворци на Елизабет и тя имаше навика да прекарва в него по-голямата част от зимните месеци.

В камината на нейния апартамент бумтеше силен огън. Но през прозорците, които гледаха на изток към парка и овощната градина, се виждаха голите дървета, огъващи се под напора на непрестанния студен вятър. Небето над тях беше притъмняло страховито. Очевидно съвсем скоро щеше да връхлети буря. В далечината се чу приглушен гръм.

Елизабет току-що бе отпратила придворните си дами и сега стоеше в стаята сама. Ормънд й бе изпратил съобщение, че ще я посети във връзка с нещо много важно, което не търпяло отлагане. Елизабет знаеше, че главата на Том е заета преди всичко с мисли за Ирландия и очакваше най-лошото.

Тя закрачи напред-назад. Нервите й бяха изопнати до скъсване. Вчера бе признала пикльото на Мери, Джеймз, за крал на Шотландия — постъпка, която се беше заклела никога да не предприема. Но обстоятелствата в крайна сметка я бяха принудили да го стори. Непрекъснато се появяваха нови и нови заговори, насочени срещу нея и подкрепящи Мери, подпомагани все по-силно от чужбина. Времената бяха такива, че навсякъде по света законни владетели биваха измествани от претенденти за трона. Елизабет усети около гърлото си лепкавите, задушаващи пръсти на страха. Всеки път, когато някой монарх биваше свален от престола, тя си представяше себе си на негово място. Не искаше да изгуби трона — а и главата си — в толкова млада възраст, пък и в по-напреднала. Не искаше никога да я сполети подобен ужас. Колко несигурен бе животът на кралете!

Ормънд връхлетя в стаята.

— Той е полудял!

Елизабет изтръпна.

— За кого говориш? За Фицморис? — Изведнъж почувства непоносим студ. Перът беше изтласкал Фицморис на запад, но фанатикът отново бе успял да се укрие. Нима никога нямаше да го хванат? Проклет да е Лиъм О’Нийл, задето му осигури достатъчно храна да преживее и тази зима!

— Не, не говоря за този католически негодник. Говоря за твоя прекрасен пират, Лиъм О’Нийл!

Елизабет замръзна на мястото си.

— Сега пък какво е направил Лиъм?

— Нападнал е още един кораб, този път испански, само че плаващ за Холандия, а не за Ирландия. Това е втория кораб, плячкосан от него само за последните две седмици. А през последния месец той е нападнал четири различни кораба, включително един, предназначен за шотландския кралски дворец в Единбург. Наистина е полудял. Развилнял се е като бясно куче!

Елизабет бе поразена. В миналото Лиъм бе подбирал жертвите си, ала очевидно вече се нахвърляше сляпо върху всеки изпречил се на пътя му плавателен съд. Но пък да нападне кораб от Испания — страната, която му беше платила в кюлчета злато и сребро, за да помага на Фицморис? Това бе необяснимо.