Бренда Джойс - Играта

— Знам — отвърна Лиъм. — През януари ще се срещнем отново, но не тук. — Вече беше използвал залива Дингъл два пъти и не искаше повече да рискува. — Има едно заливче съвсем малко на юг от Голуей. Знаеш ли го?

Бари кимна.

Лиъм се взря в него. През последната година младият мъж се бе състарил значително. По лицето му, доскоро съвсем гладко, се бяха появили бръчки. А и беше отслабнал. Не че бе едър мъж поначало, но сега беше станал тънък като вейка. Лиъм отдавна бе престанал да мрази Хю Бари. Каузата на бунтовниците беше почти безнадеждна и сега Лиъм просто го съжаляваше.

— Как е Кейти? — изненада го с въпроса си Бари.

Лиъм се постара да не се усмихва, да не позволява на погледа си да заблести със светлината, която грейваше у него само при споменаването на името й.

— Добре.

— По своя воля ли стои при теб, О’Нийл? Или все още е твоя пленница?

Лиъм отново сдържа усмивката си.

— Тя е с мен по собствено желание, Бари — каза той кратко, нарочно премълчавайки, че са се оженили. Ако го заловяха, за Катрин щеше да е по-добре хората да не знаят, че тя не само му се е отдала, но и че е станала негова съпруга. Лиъм прекрасно си даваше сметка за скандала, който би предизвикало това разкритие.

— Ти каза, че Фицморис желае да се срещне с мен. Тогава къде, по дяволите, е той?

— Не знам — отговори Бари и вдигна поглед към гористите хълмове зад тях. — И аз се питам същото.

Още от пристигането си в залива Дингъл Лиъм чувстваше някакво напрежение. Наистина, мисията му не бе лишена от опасности, но той бе преживявал далеч по-рисковани приключения без да изпитва такова пробождащо усещане за тревога. Фактът, че Фицморис закъснява за среща, уговорена още преди няколко месеца, никак не му се нравеше. Какво се бе случило с водача на бунтовниците, питаше се Лиъм с нарастващо безпокойство.

— Фицморис няма да дойде — внезапно заяви той, осъзнал изведнъж истината. В същия миг ръката му стисна дръжката на рапирата.

— Какво? Откъде знаеш?

Лиъм не отговори. Вече беше убеден, че се задават неприятности. Погледът му изпитателно обходи хълмовете, покрити с гори и скали. Не забеляза нищо подозрително, но въпреки това се обърна към хората си и отсечено им нареди да разтоварят кораба възможно най-бързо, като междувременно го приготвят за незабавно отплаване.

— Ще се срещна с Фицморис друг път — каза той на Бари, а мислено добави: ако Фицморис все още е жив и на свобода. Вече усещаше съвсем ясно опасността, затова се отправи с широки крачки към разпенените вълни с намерение да се върне на борда на „Морски кинжал“.

Бари тръгна след него.

— След два месеца — каза той.

Лиъм тъкмо кимаше в знак на съгласие, когато се чу вик.

Съпроводен от мускетен изстрел.

Лиъм се завъртя светкавично с извадена шпага. Откъм гората наизскачаха английски войници, въоръжени с шпага и мускети, и се спуснаха надолу по хълма.

— Към кораба! — извика Лиъм на своите моряци.

Чуха се още изстрели. Неколцина бунтовници паднаха повалени. Други извадиха мечове и копия и се хвърлиха срещу англичаните. Британската пехота бе последвана от конница, която в този миг се носеше стремглаво към брега. Лиъм потръпна. Ирландците носеха само кожи вместо ризници и бяха въоръжени с ножове и ками, с тежки мечове и почти безполезни копия. Войниците на кралицата щяха да ги избият до крак. Кой ли ги бе предал, питаше се Лиъм, докато бягаше към една от лодките.

Бари също бе извадил меча си и тичаше към своите хора, за да посрещне атаката на англичаните. Изведнъж от гърлото му се изтръгна вик. Лиъм го чу и се извърна, за да види как Бари се стоварва на земята, ударен от вражески куршум. На гърдите му бавно разцъфваше кърваво цвете.

Разгаряше се жестока битка. Ирландците се бранеха сърцато, но оръжията им не можеха да се мерят с тези на враговете им. Англичаните съсичаха бунтовниците с леките си, остри като бръснач шпаги или ги застрелваха в гръб с мускетите си. Настъпваше истинско клане, което при това щеше да приключи съвсем скоро. Лиъм се втурна обратно към бойното поле.

Хю правеше опити да се изправи, но не можеше да се закрепи дори на колене. Лиъм го вдигна на крака, но в този момент зърна препускащия към тях ездач, пусна Бари и се извърна, готов за бой. Войникът, който бе прибрал мускета си, замахна с шпага. Лиъм парира удара с такава сила, че ездачът отхвръкна от седлото. Опита да се изправи, но Лиъм се стрелна към него, простря го с един ритник обратно на земята и в следващия миг прониза сърцето му с шпагата си.