Бренда Джойс - Обещанието на розата

— Когато ме видя за пръв път, ти ме мразеше, скъпа, не си ли спомняш? — Искаше да й отклони вниманието от болката.

Страдалчески сълзи пълнеха очите на Мери, но тя поклати упорито глава в знак на отрицание. Когато поредният пристъп свърши, тя ахна от облекчение.

— Не, с-сър, моля за извинение. За пръв път те видях преди три години в Абърнети. Ти стоеше зад крал Руфъс, а баща ми беше коленичил и произнасяше клетва за вярност и подчинение.

Стивън се стресна.

— Била си в Абърнети по това време!

— Тя се усмихна леко.

Яздех с Едгар. Бях преоблечена като негов паж.

— Ах, ти, хитрушо — изрече тихо Стивън. — Значи онзи прекрасен момък, който ме зяпаше, си била ти!

— Т-ти си ме забелязал?

Той се изчерви.

— Забелязах те. Почувствах се много неудобно, тъй като си помислих, че съм се увлякъл по момче.

— О, Стивън! — Те се гледаха един друг с благоговение. Всеки от тях се питаше дали любовта им не е разцъфнала в онзи зимен ден по толкова странен начин. И двамата решиха, че така е станало.

Стивън се наведе и докосна устните й със своите.

— Стига толкова разговори, скъпа моя. Почивай си спокойно — той се усмихваше. Изражението му беше нежно, както никога по-рано.

Но Мери бързо излезе от блаженото състояние. Изстена тихо и протяжно. Лицето й пребледня като на смъртник. Болката доста дълго не напусна тялото й. Накрая почна да спада и изчезна.

— С-стивън — изрече прегракнало тя. — Моля те, доведи акушерка.

Стивън също пребледня.

— Изчакай да се върна, Мери. Поне този път… не прави нищо прибързано!

Но Мери пак се оказа нетърпелива или може би детето нямаше търпение и поиска да излезе час по-скоро. Когато Стивън се върна с акушерката, чу скимтенето и плача на бебето. Сърцето му заби бързо и на лицето му се изписа недоверие. Някой се шегуваше с него. Та той беше отсъствал само няколко минути! Отвори широко вратата. Мери се беше отпуснала безсилно на леглото, но се усмихна, когато го видя. Завивките лежаха пръснати по пода, а между краката й имаше малко окървавено бебе.

Стивън видя кръвта и тъй като никога преди не беше присъствал на раждане, реши, че е загубил жена си. Втурна се обезумяло към нея. Тя се засмя тихо от удоволствие. Той се стресна и я погледна. Тя хвана ръката му.

— Родих, милорд — гласът й звучеше триумфално. — Момче е. Тя се извърна към акушерката, която вече беше прерязала пъпната връв и завиваше малкото дребосъче.

— Покажи на негово благородие сина му.

Акушерката се обърна. Лицето й се изкриви в някакво подобие на усмивка и тя вдигна малкото невръстно дете, което гледаше с широко отворени очи.

— Вижте му само пръстчетата и петите, ваше благородие. Той е голямо момче, въпреки че е избързал малко с раждането. И вече се е събудил!

Стивън я изгледа смаяно.

— Моят син?

— Твоят син — изрече щастливо Мери и отвърна на изумения му поглед. — Силен смел момък, който бърза да излезе на бял свят, за да поздрави татко си. Дай му бебето.

Още преди Стивън да се усети, малкото новородено се озова в ръцете му. То изглеждаше съвсем малко в обятията на грамадния си татко. Стивън се изненада, когато видя, че очите на детето наистина са широко отворени… и го следят неотлъчно.

— Да, той ме гледа — промърмори той. От дъното на душата му бликнаха нови, необясними чувства. След това се усмихна нежно.

— Госпожо, виж колко е пъргав.

— Като баща си — каза тихо Мери. — Също като баща си.

И Стивън й се усмихна. Прилив на гордост завладя сърцето му.

— Госпожо, ще изпълня и най-дръзките ти мечти, за да ти се отблагодаря.

Мери вдигна глава.

— Вече осъществих най-голямата си мечта, Стивън. Имам бебето и теб. Какво още бих могла да искам?

Но имаше и още, разбира се.

Мери се възстанови в Кинрос, където Стивън остана с нея, като повери делата си в ръцете на иконома и управителя на замъка си. Тримата се върнаха в Олнуик един месец след раждането на бебето. Кръстиха го Едуард на загиналия й брат.

Когато наближиха замъка, Мери усети, че става нещо. Стивън яздеше до носилката й. Когато погледнеше към нея и към сина си, в изражението му се четеше и нещо друго освен сърдечната топлина, с която тя беше привикнала. В очите му се таеше загадъчен блясък. Тя не разбираше какво означава той. Но явно мъжът й беше замислил нещо… и изпитваше огромно удоволствие от това.

Цялото семейство излезе да ги поздрави пред централната кула. Мери се смая, когато Стивън й помогна да слезе от носилката, а дойката задържа малкия. Графът и графинята се нахвърлиха върху нея. Почнаха да я целуват и прегръщат и да я уверяват колко се радват, че е жива и здрава и пак се е прибрала вкъщи. След това епископът на Илай я вдигна във въздуха. Прошепна й в ухото, че лично той ще кръсти детето и няма да отстъпи на никого тази чест. Бранд я млясна по устните, а Изабел почна да охка и ахка над бебето.