Бренда Джойс - Обещанието на розата

Вървеше бавно и мъчително трудно. Всяко вдишване й причиняваше болка. На всеки няколко минути й се налагаше да спира, за да се успокои поне малко сърцебиенето й. След това пак тръгваше напред. Толкова се беше вкочанила, че отдавна беше престанала да усеща студа.

Мери не знаеше колко време е минало или докъде е стигнала, когато чу кучетата да лаят разярено. Застина на място. Водата се въртеше около нея. С мъка се удържа да не падне. Въодушевеният им вой изпълваше нощта. Звучеше силно и невероятно близко. Мери потръпна от ужас. Кучетата бяха намерили следата й.

Мери се озърна обезумяло и се помъчи да разбере къде се намира. Помисли си, че положението й е безнадеждно. Беше се вцепенила от студ и страх. Преследваха я най-безжалостно. Не знаеше къде се намира. Пресече потока и излезе на отсрещния бряг. Впери поглед през балдахина от дървета и потърси някоя звезда, която да я води.

Северната звезда й намигна. Мери стисна решително зъби и тръгна напред. Препъна се и едва не падна. Забеляза, че ръцете й са се разкървавили от многото дървета и камъни, които я бяха драскали по време на бягането през гората. Камъчетата в потока бяха пробили дупки в обувките и, но тя не биваше да мисли за болката, а да върви. Хрътките виеха, ръмжаха, джавкаха и скимтяха. Приближиха се още повече. Почнаха да се бият едно с друго, преди да се нахвърлят върху нея. Мери хукна да бяга. „Едва ли е толкова далече, каза си тя, едва ли е на повече от няколко мили, моля те, господи.“

Мери беше съвсем мокра и трепереше неудържимо. Беше на границата на силите си. Заудря по стената с окървавените си юмруци. Извика отново, но беше толкова отслабнала, че гласът й почти не се чуваше и стражите на наблюдателната кула не я забелязаха.

Стори й се, че от цяла вечност тропа по стената. Почувства се толкова зле, че не успя да вдигне юмрука си. След това се сети, че от доста време не е чувала лая на кучетата, но не почувства нито възторг, нито въодушевление. Не се усещаше победителка. Беше й само страшно студено. Болката беше проникнала дълбоко в нея и я измъчваше. Мери беше загубила всяка надежда.

— Моля ви — прошепна със стон Мери и се подхлъзна на земята. — Моля ви, пуснете ме, моля ви.

Сви се на кълбо и в същия миг изпадна в блажено безсъзнание.

Призори един от стражите на кулата забеляза малката човешка купчинка, която се бе проснала до вдигнатия подвижен мост.

— Сигурно е някаква просякиня — си каза той и отиде да си гледа работата.

Но господарят на замъка беше решил да иде на лов в същия ден и беше прехвърлил задълженията по управлението на иконома си, за да потегли още на разсъмване. Вдигнаха решетките и спуснаха подвижния мост. Десетина шотландци на коне прекосиха с тропот дървения мост и последваха младия си господар.

Един от братовчедите му я посочи.

— Дъг, май някаква просякиня ни е легнала на входа.

Дъг Макинън сви рамене и отмина. След това съзря кичур невероятно руса златиста коса. Беше я виждал върху главата само на една жена. Обърна коня си назад.

— Не е възможно — възкликна той изумено, но пришпори жребеца си към свитата на кълбо жена и слезе. Не обърна внимание на кикота и на грубите забележки, които подмятаха хората му.

Сърцето му се качи в гърлото. Дъг обърна по гръб клетницата. Очите му се разтвориха в смайване и той ахна ужасено. Веднага вдигна Мери на ръце. Извика отново, когато пелерината й се разтвори и разкри огромния й корем.

— Повикайте лекар — отсече той. — Доведете и акушерка. И… някой да иде да съобщи на Стивън де Уорън.

Дъг се обърна и тръгна по подвижния мост с Мери на ръце.

Мери се събуди, когато наляха насила малко горещ бульон в устата й. Стаята се завъртя пред очите й. Потрепери, въпреки че в стаята гореше буен огън, а върху нея бяха струпани няколко одеяла. Болката я раздираше отвътре. Мери побеля и с мъка сподави вика си.

— Мила моя, всичко е наред — прошепна един познат глас.

Мери примижа. Постепенно зрението й се проясни и пред очите й просветна. Видя ясно мъжа, който седеше до нея в леглото и държеше ръката й. Стресна се, когато позна в него Дъг Макинън. За миг се обърка.

— Намерих те свита на земята пред наблюдателницата — каза тихо Дъг и я погали по косата. — Всичко свърши, Мери. Каквото и да е станало, всичко свърши.

Изведнъж Мери си спомни, че избяга от Дънкан и хрътките му. Извика.

— Дънкан ме отвлече. Държеше ме като затворничка, Дъг.

В очите й бликнаха сълзи. Би стиснала ръцете на Дъг, ако не беше до лактите си в превръзки. Гласът й толкова беше прегракнал от викане, че едва се чуваше. На Дъг му се наложи да се наведе близо до нея, за да разбере какво му казва.