Бренда Джойс - Обещанието на розата

Мери знаеше, че трябва бързо да възстанови силите си. Времето не беше на нейна страна. Бебето трябваше да се роди до месец. Тя прекара следващите няколко дена в леглото. Почиваше си и се възстановяваше от дългото и мъчително пътуване до Шотландия. Ядеше много и пиеше доста вода. Избягваше виното и ейла, които я караха да изпада в летаргия. Два пъти дневно ставаше от леглото, за да се поразходи в двора. Раздвижваше мускулите си и се надяваше, че тялото й ще съхрани силите си. Беше решила да избяга.

Щеше да избяга. Въобще не се колебаеше по този въпрос. Никога не беше взимала по-категорично решение.

Беше сигурна, че вече са уведомили Стивън къде се намира тя. Макар че Дънкан сподели с нея, че няма да бърза много с това съобщение. Забавляваше се искрено, докато й го казваше. Мери намрази още повече Дънкан. Защото беше съвсем ясно, че той се забавлява, като измъчва така мъжа й. Стивън сигурно се тревожеше много за нея и жадуваше да узнае, че тя е добре. Но Дънкан не възнамеряваше да му изпраща тази вест, поне не засега.

Обаче дори и Стивън да разбереше, че тя е тук, беше повече от съмнително, че щеше да успее да я освободи. Мери си помисли, че Дънкан не излъга, когато каза, че Руфъс е одобрил действията му и е на негова страна. Мери си спомняше много добре последния път, когато видя Руфъс. Побиха я тръпки от този спомен. Той я гледаше с нескрита омраза.

Мери реши, че има много слаба вероятност Ролф и Стивън да убедят Руфъс да принуди Дънкан да я пусне. Това не й стигаше. Тя не се съмняваше и за миг, че ще я накарат да остави детето като залог за постоянната поддръжка на Стивън за Дънкан, също както Малкълм беше дал Дънкан като момче на Завоевателя. Всички използваха постоянно децата си за заложници. Идеята да остави само детето си тук й се стори по-ужасна от смъртта.

Това беше най-основателната причина за бягството й.

Още сега, преди детето да се е родило.

Мери не беше глупачка. Съзнаваше, че състоянието й никак няма да помогне на плановете й. Обаче щеше да й бъде много по-трудно, ако не и невъзможно, да избяга с малкото новородено. Мери съзнаваше също, че е длъжна да рискува живота си, както и този на бебето. Но беше решила твърдо да се измъкне успешно. Беше уверена, че решителността й, която беше по-голяма от всякога, и любовта й към бебето и мъжа й ще й помогнат да избяга на сигурно място. Никой и нищо нямаше да й попречи да се върне при Стивън и да роди при него. Нито Дънкан, нито който и да било.

На Мери не й трябваше план. Беше отраснала в Единбург. Познаваше всяко кътче в замъка по-добре от всички, като изключим може би тримата й братя. Дънкан, който се чувстваше като чужденец в новия си дом и войниците му, половината от които бяха нормандски наемници, си нямаха никаква представа за тайните на замъка. Както ставаше в повечето случаи, строителите бяха предвидили, че един ден ще го обсадят врагове. Една тайна врата водеше към къс тунел. Той позволяваше на хората в замъка да минават под него и да избягат зад рова.

Мери изчака една седмица. Разбра, че времето за бягство е дошло на осмата нощ след пристигането й. Беше станала тромава и се клатеше като патица, докато ходеше, но силите й се бяха възвърнали. Мери се молеше наедрялото й тяло да не я забави през нощта.

Пред вратата на стаята й нямаше охрана. Явно никой не вярваше, че жена в нейното състояние ще се опита да избяга. Обаче прислужницата спеше на един сламеник в коридора точно до вратата й. Мери реши да не прави нищо лошо на възрастната жена, която се държеше много мило с нея. Вместо това, когато в голямата зала настъпи пълна тишина и Мери се увери, че Дънкан се забавлява с последния си любовник, тя повика с висок глас жената. Ейрик се събуди и хукна към нея. Мери се заизвинява чистосърдечно.

— Съжалявам, Ейрик, знам, че е много късно, но не мога да заспя. Боя се, че бебето иска да порасне още, защото съм много гладна! Моля те, иди до кухнята и ми донеси яхния с говеждо, топъл хляб, агнешки пай и малко от сьомгата, която ядохме на обяд.

Ейрик зяпна от изненада.

— Миледи, ще ви прилошее от толкова храна!

— Гладна съм — заяви твърдо Мери. — Хайде върви, Ейрик, но се погрижи да затоплят сьомгата, защото наистина ще ми прилошее, ако ям студена риба.

Ейрик тръгна, без да протестира повече. Мери изпита известно облекчение. Ейрик ще трябва да събуди другите слугини, за да й помогнат да приготви яденето. Мери знаеше, че старата прислужница ще стопли всичко. Това щеше да отнеме дълго време, тъй като всички огньове в кухнята бяха угаснали по това време. Мери прецени, че вероятно разполага с час или малко повече, преди да вдигнат по тревога Дънкан и хората му.