Бренда Джойс: Огнена стихия

— Леле, тате — прошепна Сторм. — Толкова е голямо.

— Добре се е наредил Лангдън — съгласи се Дерек. — Когато писа, че е направил някои инвестиции, с които си е построил къща, не си представях чак такова нещо.

За Сторм имението изглеждаше като някой от приказните замъци в Англия, които майка й й беше описвала.

Привързаха конете си към един стълб, скулптиран като негър жокей с една протегната ръка с халка, за която да се вържат поводите. Сторм тръгна след баща си с бясно биещо сърце, разкъсвана между желанието да остане и да преживее нещо ново и вълнуващо, и страхът от необходимостта да остави баща си да замине, да бъде далеч от семейството си и всичко, което й беше познато.

Човекът, който им отвори вратата, приличаше на английски иконом или майордом. Той ги въведе в преддверието, без да му трепне окото от неочакваното им появяване, и Сторм се видя застанала в огромна зала с под от бял мрамор. Широко извито стълбище водеше към втория етаж. Навсякъде наоколо се виждаха врати. Прислужникът отиде до една от тях и почука. Сторм и Дерек можеха да чуят приглушените звуци от разговора, който се водеше в стаята.

— Сър — каза икономът, — Дерек Браг и вашата братовчедка са тук.

— Боже Господи! — извика Пол, скачайки от мястото си. Прекоси стаята с няколко крачки, изоставяйки двамата си събеседници. Дерек се втурна към него през фоайето и двамата мъже топло стиснаха десниците си пред вратата на библиотеката.

— Дерек! Не ви очаквах със Сторм още поне няколко седмици!

Дерек също се усмихваше от удоволствие.

— Тръгнахме седмица по-рано, заради времето. Все пак — прибави той ухилен — имам ранчо, в което ми е заповядано да се върна.

— Именно — отвърна Пол и изведнъж зяпна.

Досега Сторм го беше срещала само веднъж, преди десет години, когато той и дядо й се бяха появили най-неочаквано в ранчото. Пол, по-малък син на един английски барон, беше тръгнал тогава за златните полета на Калифорния, а дядо й, граф Драгмор, бе решил да посети семейството на дъщеря си и внучетата, които никога не беше виждал. Сторм пристъпи напред, изчервявайки се и болезнено осъзнавайки колко не на място изглежда в този елегантен замък. Единственото, за което й беше стигнало присъствие на духа, бе да свали шапката си на входа, когато и баща й го бе направил.

— Здравей, братовчеде Пол.

— Господи! По-красива си даже от майка си! — Той я прегърна.

В мига, когато я бяха забелязали, двамата мъже, седнали отзад, скочиха на крака и сега я гледаха втренчено. Сторм, почервеняла, ги забеляза, видя колко елегантни и изискани бяха и си пожела да умре на място. Не беше красива, а и вече се беше направила на глупачка. Поне да беше мъничко по-ниска…

Пол я пусна. Очите му излъчваха топлота и възхищение. След това, бидейки съвършен домакин, той се обърна към мъжете и ги покани да се приближат.

— Брет, Грант, искам да се запознаете с Дерек Браг, съпруга на братовчедка ми Миранда, както и с тяхната дъщеря Сторм.

Сторм ги погледна, едновременно развълнувана и безразлична. Мъжете не означаваха нищо за нея, освен като забавни другари — с изключение на Лени Уилис, който се беше опитал да я целуне и да пипне гърдите й веднъж, когато бяха на риба. Беше посинила едното му око за това. Но… тези тук бяха малко плашещи, също като Сан Франциско. Бяха облечени като братовчед й, единият в кафяв костюм, другият в черен и изисканата им елегантност я караше да се чувства не на място, грозна и ужасно различна. Баща й стисна ръката и на двамата, а тя го проследи мрачно с поглед.

— Грант Фърлейн — каза мъжът в черно, топло усмихнат, а в очите му сякаш играеше веселие. Сторм сграбчи протегнатата му ръка и яростно я разтърси.

— Много ми е приятно — промърмори тя въпреки изненадата му, която той елегантно се постара да прикрие. Момичето се обърна към другия мъж и се стресна за миг. Той я зяпаше. Не беше сигурна какво означава този пронизващ поглед. Очите му блестяха като пожар. Дали я мислеше за изрод? В краткия си живот бе получавала много горещи погледи, но нито един като този. Дори моряците не я бяха гледали така. Тя срещна очите му и видя, че са почти черни. Никога не беше виждала толкова тъмен мъж, толкова тъмен, колкото баща и бе златен. Почувства галопа на кръвта в тялото си, препускането на сърцето си. Стомахът й спазматично се сви. Той продължаваше да я гледа, но сега очите му я поглъщаха бавно, галещо, и за миг й дойде смехотворната мисъл, че може да я вижда през дрехите. Сторм се изчерви и хвана ръката му. По устните на мъжа плъзна лека усмивка и тя се улови, че ги гледа втренчено, заради тяхната изненадваща пълнота върху суровото лице.