Бренда Джойс - Огнена стихия

Когато Сторм усети голямата длан, която стисна ръката й, тя се дръпна рязко, бясна, че до такава степен се е отнесла в мислите си.

— Пуснете ме — предупреди ги тя, срещайки погледа на човека за първи път. Той преглътна при вида на дълбоките й сини очи и необичайните, красиви черти, които видя чак сега. Това не беше сърцевидното, с пухкава устичка, кукленско лице на тукашните момичета. Скулите й бяха много високи. Носът й бе прав и горд, и царствен. Здравата й челюст внушаваше решителност. Никога не беше виждал такова лице, може би с изключение на неопитомените индианки.

— Свали си ръката от мен — повтори Сторм, без да издава страха си. Щом беше надяздила дузина команчи на дванайсетгодишна възраст, защо трябваше да се страхува от двама нещастни, изпаднали моряци? Още повече, че баща й всеки момент щеше да излезе от онази къща.

Морякът посегна да свали шапката й. Приятелят му подсвирна, а Сторм гневно отметна глава с горящи очи. Ръката му докосна косата й, блестящ водопад от кафяви и златни лъчи. Тя пое рязко дъх и преди някой да се усети, издърпа от ботуша си огромен нож и го прокара по ръката му. Той изрева и отскочи, разглеждайки раната, която започваше от китката и свършваше на рамото му. Сторм ги измери гневно с поглед, докато те се изнизваха заднишком и накрая изчезнаха в една пресечка. Избърса ножа си и го прибра, и то тъкмо навреме, защото на вратата се появи баща й с широката си, измамно спокойна походка и с усмивка на хубавото си лице.

— Извинявай, миличка — каза, поемайки поводите. Сторм сграбчи гривата на жребеца си и се метна върху му по индиански.

— Откри ли къде живее Пол?

— Разбира се. Недалеч оттук. — Топазените му очи блестяха с топлота. — Съвсем скоро ще те настаним.

Думите му отекнаха в ушите й, прокарвайки студени тръпки по гърба й, но скоро гледката от непознатия град привлече вниманието й. Докато яздеха по калните улици на Сан Франциско, Сторм се оглеждаше на всички страни с широко отворени очи. Никога не беше виждала толкова голям град, дори Сан Антонио беше съвсем различен — тъй стар и тъй испански. Сан Франциско се състоеше от множество паянтови къщурки, някои по-стабилни викториански сгради и истински дворци от тухла и камък със странни скулптури и еркери. Имаше имения с изящно изработени фасади и причудливи железни огради. Имаше хотели и магазини, и ресторанти. Много от улиците имаха тротоари и бяха павирани и тя разбра защо — кой можеше да премине през един метър дълбоката кал по крайбрежието? А животът бе навсякъде. Елегантно облечени по последната мода мъже и жени се смесваха с груби работници с памучни ризи и дънки. Ниски и кльощави китайци с плитки вървяха покрай огромните негри и мексиканците с техните пончос и сомбрерос. Имаше моряци и датчани. Теглени от мулета коли задръстваха пътищата заедно с елегантните каляски на изисканите млади дами. Забелязвайки в една такава карета две девойки със слънчобрани и бонета, облечени в ефирни бели рокли, с изкусно подредени руси къдрици, падащи по белите им шии, както и матроната в зелено до тях, Сторм почувства прилив на страх. Как можеше тя да изглежда или да се облича така! Щеше да стане за посмешище! Ужасена, тя продължи да разглежда двете момичета. Каляската беше спряла и те се кикотеха кокетно заедно с някакъв джентълмен на кон, който елегантно беше поспрял край тях, облечен в изискан кафяв костюм и цилиндър. Баща й проследи погледа й.

— Красиви са, нали?

Тя не можа да отговори. Дано никой не я наконтеше по този начин. С нейния ръст и особена външност щеше да е смехотворно. Освен това толкова години не беше слагала рокля, че се чудеше дали ще може да ходи, ако я облекат така.

Желанието да избяга ставаше непоносимо.

— Татко? Моля ти се, хайде да си ходим у дома.

Той хвана ръката й и я задържа така, докато яздеха през улица Маркет.

— Мила, нормално е да си нервна. Но след няколко седмици ще затъмниш всяка една жена в този град. Знам си го. — Златните му очи сияеха.

Сторм отмести поглед от него. Що за предубеждения имаше този човек! Той като че ли я мислеше за красива, че дори и съвършена.

Минаха през много различни квартали на града, докато яздеха към Ринкън Хил, където се намираше къщата на братовчеда. Хълмът беше рядко застроен, а и домът на Пол им беше тъй добре описан, че те моментално го разпознаха — беше кацнал почти на върха на възвишението. Представляваше огромно тухлено здание с бели колони и стълбище. Имаше балкони на втория и третия етаж, а на покрива — кулички. Заобикалящите го градини тъкмо започваха да цъфтят и да ухаят на азалия, бугенвилия и глициния. Всичко това бе заобиколено от тухлена стена с украса от ковано желязо отгоре. Парадната порта беше отворена и те влязоха оттам.