Бренда Джойс: Огнена стихия

Сега, застанал срещу Сузи, той живо си припомни първия път, когато я беше видял и разбра, че не може да позволи на този мъж да отведе нея и детето.

— Нямате нужда от този пистолет — каза тихо Брет. — Защо не го свалите от слепоочието й?

Бил не помръдна. Зад гърба му се чуха стъпки и Брет видя Уинслоу, който отваряше външната врата. Бил се обърна да погледне. Брет скочи върху му и сграбчи с една ръка китката на ръката, която държеше пищова. Сузи извика, отскубна се и избяга.

Годините, през които Брет беше расъл из улиците на Мазатлан, го бяха научили на някои номера. Въпреки физическото преимущество на Бил двамата бяха наравно в борбата. Пистолетът гръмна към тавана, ядосвайки Брет заради полилея и дупката в тавана. Той вдигна коляно и с две ръце удари ръката на противника си върху него с жеста, с който се троши пръчка. Втори удар. Брет знаеше, че може да счупи костта на Хокинс, но не му пукаше. Бил изкрещя и пистолетът падна на пода. Брет пусна ръката му и заби юмрука си в лицето на мъжа. Той падна назад, но Брет го хвана и вдигна, докато забиваше второ кроше в мускулестия му корем. Чу се дълбока въздишка и Бил се присви на две. Следващият удар го довърши. Брет го усети да се свлича в ръцете му и го пусна на пода. Пое си дъх и хукна към мястото, където Уинслоу коленичеше над Люк.

— Добре ли е?

— Е, раничката ще има нужда от няколко шева. Джимбо, я дай малко уиски.

Междувременно един от полицаите на шериф Андрю бе пристигнал и се опитваше да изправи мигащия Бил Хокинс на крака.

— Ще повдигнеш обвинение, нали, Брет? — попита полицаят.

— Абсолютно. За колко дълго ще можете да го окошарите?

— А ти за колко искаш?

Достатъчно, за да мога да помогна на Сузи и детето, помисли си той.

— Няколко дни, като за начало.

Ченгето кимна и завлече навън Хоскингс, който псуваше Брет на висок глас. Той го погледа и се обърна към Линда.

— Къде е Сузи?

— Избяга на горния етаж.

Брет тръгна натам. Намери я в стаята й да люлее през плач дъщеря си. Той седна на леглото до нея.

— Всичко е наред. Арестуваха го.

Тя вдигна към него стъклен, ужасен поглед.

— Брет, какво ще правя сега? Той ще й стори зло, знам го. — Тя простена и захълца отново. Сълзите й накараха Брет да се почувства неловко.

— Съдията Стайнър ми е приятел — каза той. — Как ти звучи един развод?

— О! Дали е възможно?

— Сигурен съм, че ще се уреди.

Тя го прегърна, почти смазвайки бебето помежду им, и той се притесни.

— Ами Бил? Той е толкова бесен.

— Аз ще се погрижа за него — каза Брет.

— Как?

Брет се усмихна леко.

— Ще го подкупя.

А ако това не свършеше работа, винаги съществуваха и други начини.

— Я виж там! — провикна се един мъж, обут във вълнени моряшки панталони.

Виждам, виждам, да не съм сляп — отвърна вторият моряк.

Обект на вниманието им беше Сторм, която стоеше пред една пекарна на улица Стоктън, хванала юздите на два едри коня, и чакаше придружителя си. От главата до петите беше облечена в дрехи от плътно прилепнала кожа, която очертаваше красивата й фигура. Високата шапка на главата й хвърляше сянка върху лицето, а на гърба й, та чак до кръста висеше златистокестенява плитка с дебелината на мъжка ръка.

— Никога не съм виждал нещо подобно — каза вторият мъж, пристъпвайки напред.

Сторм чуваше не само приближаващите стъпки, но и всяка отделна дума от разговора им, както и неприкритото възхищение в гласовете им. Тя изтръпна. В Сан Антонио това никога не би се случило, помисли си с гняв. Там никой не би посмял да я обсъжда така зад гърба й, прекрасно знаейки, че ако не братята й, баща й щеше да отмъсти за нея. Тази мисъл я накара да погледне към вратата, пред която той й беше казал да чака. Къде се губеше?

— Здрасти, малка госпожице — каза морякът, ухилен до уши. Сторм не му обърна внимание, но запуши нос, тъй като мирисът, който се носеше от тялото му, накара стомаха й да се свие. Баща й и майка й я бяха научили на педантична чистота. С нея тя бе израснала и в момента чувстваше остра нужда от баня — и от легло.

— Айде бе, девойко, що така ни обръщаш туй хубаво гръбче? — отвори си устата и вторият. Тя се насили да продължи да мисли за друго, надявайки се, че те ще си отидат.

За последен път спа в нормално легло преди месец. Цял месец, откакто бяха напуснали Тексас — и дома. Дори сега не й се вярваше, че са тук. Вече. Смесица от досада и радостна възбуда се надигаше приятно, но и обезпокояващо в гърдите й.

— Ей, госпожице, ма много сте груба!