Бренда Джойс: Огнена стихия

Сторм седна.

— Дядо те е принудил да се ожениш за татко?

— Не. Годеникът ми всъщност беше най-добрият приятел на Дерек, както и негов кръвен брат. Но Джон беше пострадал, затова прати Дерек, който по онова време беше капитан на тексаските рейнджъри, да ме заведе при него. Много беше страшно, Сторм, да те пращат да се жениш за съвсем непознат човек, със съзнанието, че нямаш никакъв контрол над живота си и че вече не можеш да се върнеш вкъщи. — Миранда поспря, за да даде възможност на Сторм да обмисли думите й.

— И какво стана? — попита момичето. — Ако си била сгодена за татковия най-добър приятел, когато си го срещнала…

Миранда се усмихна при спомена.

— Това е друга история, миличка, а тя е дълга. Може би някой път ще ти я разкажа.

Сторм изучаваше коленете си.

— Ти отиваш при братовчед ми само на гости.

Сторм прехапа устни.

— Надявам се.

Миранда засия и я гушна.

— Няма защо да се страхуваш. Всъщност няма да се изненадам, ако прекараш най-хубавите месеци в живота си.

— Не се страхувам — каза Сторм. Но се страхуваше.

Сан Франциско, 1859 г.

Брет седна до голямото, облицовано с кожа махагоново бюро, съсредоточено смръщен, гримаса, в която се долавяха оттенъци на лошо настроение. Заразгръща страниците на огромната счетоводна книга. По дяволите. Трябваше да предвиди. За пръв път правеше грешка в преценката си за даден човек, и дано да беше за последен. Вече разгневен, той тръшна книгата и се изправи в пълния си ръст от метър и деветдесет. Нервно закрачи към прозореца и се загледа ядосано навън към улица Стоктън. Нямаше да позволи кражбата на секретаря му да му провали деня. Лека усмивка плъзна по сурово изсеченото му лице. Не че ставаше сантиментален само защото имаше рожден ден. Но… е, може би ставаше. Днес навършваше двайсет и шест и имаше всичко, което бе желал. Усмивката му стана по-широка.

Не беше лошо като за син на проститутка.

Не беше лошо за копелето на един калифорниец.

Д’Аршан не приличаше на майка си, която беше французойка, дребна, с лешникови коси и сини очи. Напротив, беше почти пълно копие на баща си, дон Фелипе Монтеро — висок, широкоплещест, силен, брутално красив. И тъмен, много тъмен, с почти черни очи, в които трудно се откриваше мекота, и с къса, чуплива черна коса.

Последния път, когато Брет видя баща си той вече посивяваше по слепоочията — при този спомен мъжът се стегна и гняв нахлу в сърцето му. Една сцена премина през съзнанието му, той се опита да я прогони, но не успя.

— Тръгвам си, татко — беше казал шестнайсетгодишният Брет, очаквайки безмълвно баща си да го спре.

Красивият, строен мъж беше останал безизразен.

— И къде ще идеш?

Брет си забрани да страда. Какъв глупак беше някога. Баща му така и не го прие, той си остана копеле в имението, като застраховка, в случай че не се родят други наследници. Сега вече нямаха нужда от него. Когато чу бебето на новата жена на дон Фелипе да проплаква, на него също се бе доплакало. Но вместо това лицето му беше останало също тъй студено и безстрастно, както и това на дона.

— Отивам в Сътърс Форт — бе отговорил той тогава.

— О, злато — каза дон Фелипе. Беше 1849 година.

— Да, сър. — Едва бе отцедил тези думи от гърлото си.

Донът му даде един чистокръвен арабски жребец и няколкостотин песос. Още същия ден Брет бе отпътувал, без повече да се обърне назад.

Без да осъзнава какво прави, мъжът притискаше юмрук о стъклото на прозореца. Твърдите черти на лицето му оставаха въпреки това хладни.

— Било, каквото било — изръмжа той гласно. — За бога, старият кучи син е мъртъв. Чудесно! Прекрасно! Не се нуждая от него. Имам онова, което желая — успех, уважение… всичко.

Отвън долетя силен трясък от счупено стъкло. Брет замръзна, вслуша се, но не помръдна от просторния си, елегантен кабинет. Той беше обзаведен класически, с махагонови врати, ориенталски килим в кораловочервено и синьо, голямо канапе от винена кожа. Имаше още два френски стола, облицовани с коприна на тънки райета, завеси от синьо кадифе и покриващи целите стени библиотеки. Първата му любовница, Сузан, бе декорирала така стаята за него под зоркия му, критичен поглед, когато беше взел „Златната дама“ и се беше изнесъл от предишния си, по-скромен офис при „Миньорското момиче“ — първата му фирма, първата му инвестиция.

Не можа да сдържи усмивката си, припомняйки си как беше събирал и събирал златен прах, за да стане партньор в онази миша дупка. Доходна миша дупка, наистина, върху която се градеше днешното му благосъстояние. Почти се разсмя.