Бренда Джойс - Огньовете на рая

— Олаф! Били!

Мъжете се спряха и се загледаха критично в нея. Люси се хвърли сияеща към тях.

— Как сте? Радвам се да ви видя!

Познаваше Олаф от дете, а Били беше винаги запленен от нея.

— Госпожице Люси? Това вие ли сте? — Долната челюст на Олаф увисна.

Тя се спря. Били също беше зинал от удивление.

— Разбира се, че съм аз — извика тя, пооправяйки полите си. — Не ме ли познахте?

— Познах ви — отвърна Били бързо и се впусна да поеме подадената му ръка. — Какво се е случило?

— Наред ли сте, госпожице Люси?

— Да, даа — извика театрално тя и се подпря на Били. — Какъв ужас! Автомобилът ни се строши и ни се наложи да ходим пеш. Оставихме багажа в колата и се залутахме в пущинака без храна. Просто не знам как се добрахме дотук, наистина не знам.

Шоз изсумтя насмешливо. И двамата мъже се извърнаха към него и добичетата. Той я поздрави за довиждане.

— Беше ми драго да се запознаем.

С тези думи той се обърна и с пришпорване приведе своето муле в лек тръс.

— Кой е този? — запита Били.

— Срещнахме го този следобед — излъга Люси. Когато доближиха града, тя беше отделила достатъчно време, за да съчини приказките си.

— За щастие, той имаше едно магаре в повече, и когато го помолихме да ни вземе, рицарски се съгласи.

— Трябва да сте изморена — каза Били, обхванал я покровителствено с ръка. — Но как се озовахте съвсем сами? — Той беше забелязал Джоана едва сега.

— Госпожа Сеймур се разболя в деня на тръгването — каза Люси.

— Хайде, каруцата ми е отзад, ще ви откарам право в ранчото.

— Остави — прекъсна го Люси. — Ще наемем най-хубавия кабриолет на Олаф, а ти ще си вземеш каруцата някой друг път.

Били не протестира. Час по-късно те следваха лъкатушния път, водещ към ранчото на баба й и дядо й. Къщата беше кацнала върху един хълм, малко над всички останали белосани хамбари, заградени конюшни и сервизни помещения. Местоположението й бе стратегическо. Наскоро отбити от майките си породисти жребчета се надпреварваха с тях, докато трополяха по пътя. От двете му страни растяха диви цветя, големи клонести дъбове охраняваха къщата, а пурпурни и жълти петунии в саксии посрещаха гостите на входната порта. Къщата беше двуетажна, ширнала се във всички посоки, прясно варосана като останалите постройки в ранчото, със зелени щори, многобройни тухлени комини и веранда, която я ограждаше от три страни. Под най-големия дъб в двора имаше люлка за влюбени. Нейният дядо я бе поставил за Миранда, когато е била бременна с второто им дете Сторм, лелята на Люси.

Люси позволи на Били да й помогне да слезе, потискайки с усилие желанието си да скочи направо от кабриолета. Стъпила веднъж долу, тя не успя да се сдържи повече, втурна се по стъпалата на портика и отвори стремително масивната входна врата.

— Бабо! Дядо! Тук съм!

Баба й се появи с невярващ поглед. Тъмната й коса, изпъстрена със сребърни нишки, беше сплетена на плитка и увита около главата.

В Люси се възхити за кой ли път на елегантната й външност, останала непокътната въпреки кухненската престилка и брашното по ръцете. Деликатните черти на лицето й все още бяха хубави и намекваха за това, колко красива трябва да е била.

— О, боже! Люси, това ти ли си?!

Те се прегърнаха. Люси беше доста по-висока от дребната си баба, и въпреки че тя бе тази, която се нуждаеше от подкрепа след премеждията през последните два дни, в действителност стана точно обратното. Миранда отстъпи назад.

— Къде се загуби, дете? С дядо ти си бяхме изгубили ума!

— Дълго е за разказване, бабо — каза Люси малко натъжено.

— Гласа на Люси ли чувам? — извика дядо й и нахлу в антрето.

Както обикновено, той превръщаше посрещането във величествен ритуал, като изпълваше пространството по-скоро с присъствието си, отколкото физически. Люси се загуби в мечешката му прегръдка. Дойде й твърде много и тя се разрева в ръцете му.

— Какво стана? — поиска да научи той, докато я държеше на една ръка разстояние, за да може да я гледа в очите. Погледът му беше остър като на ястреб.

— Не избухвай — простена тя. — Едно щуро хрумване, това е всичко. Да купим кола и да пристигнем в Парадайз с нея. Но лимузината се строши и трябваше да ходим пеш, докато не се появи този мъж с магаретата. Беше ужасно, дядо.

— Искам да знам защо госпожа Сеймур е все още в Ню Йорк и защо, по дяволите, ви нямаше във влака вчера сутринта? — изкрещя Дерек. Беше полудял от ужасния страх, който беше предизвикало изчезването й.