Бренда Джойс - Скандална любов

Херцогът кимна отсечено в знак на благодарност.

— Можеш да тръгваш, Рейнард. Слизам след минутка.

Той обърна гръб на отражението си и отиде до масата, където си наля чаша чай, смесен специално за него. Сетне мрачно се вторачи в съдържанието на фината порцеланова чашка, която се губеше в ръцете му.

Трябваше да откаже поканата на Шелтън. А той и за миг не бе помислил да го стори.

Седмица бе изминала, откакто Никол Шелтън беше пристигнала в лудешки галоп в имението му, за да си тръгне също толкова лудешки обратно след дългата и пламенна среща помежду им. За нещастие самата мисъл за това предизвикваше болезнено туптене в слабините му и той знаеше дяволски добре защо тази вечер отива в Драгмор.

Какво ставаше с него? Това ли било да страдаш от неутолена жажда? Никога досега не се бе случвало някоя жена да обсеби мислите му. Колкото и коравосърдечно да звучи, всичките му връзки бяха чисто сексуални, и в мига, в който актът приключеше, вниманието му се насочваше към по-значими въпроси. Не искаше мислите му да са обсебени точно от тази жена. Ядосан, той отпи глътка от екзотичния ароматен чай, сетне изхвърли остатъка, заедно с чашата и чинийката, в буйния огън. Порцеланът се строши с трясък, карайки Лад да вдигне любопитно глава към господаря си.

Беше освободил напрежението, но не бе успял да изтрие Никол Шелтън от мислите си. Продължаваше да си я представя такава, каквато я бе видял за последно — яхнала огромен буен жребец, обута в мъжки панталони. И го беше шибнала с камшика си. Всичко това все още му се струваше невероятно. И все още бе непоносимо възбуждащо.

Херцогът закрачи напред-назад из стаята. Вече нямаше начин да отклони поканата на Шелтън. Но честно казано, той и не искаше. Прокара ръка през гъстата си, изсветляла от слънцето коса. Играеше си с огъня — усещаше го, знаеше го. Огънят бе тя.

През последната седмица се беше впуснал с яростна решителност в работата по възстановяването на Чапман Хол. Ставаше по-рано и си лягаше по-късно от обикновено, без да си позволява и миг отдих или пък размисъл. Ала колкото и зает да беше, тя неизменно изникваше в съзнанието му, неизменно го преследваше. Защо бе толкова запленен от нея? Толкова омагьосан?

Изумителната й външност е достатъчна да влуди всеки мъж, каза си той, но истински опияняващото у нея бе нейното поведение, дързостта й, жизнеността й. Повечето жени — повечето дами — бяха ужасно скучни. С изключение на майка му, чиято интелигентност и необичаен интерес към бизнеса я отличаваха от останалите представителки на нежния пол, не можеше да се сети за никоя друга жена, която да си заслужава да й отдели от времето и вниманието си. Елизабет беше съвсем друго нещо, тя му бе годеница. Нито една от жените, които познаваше, не ходеше на приеми без придружител, освен ако не бе над тридесетте; никоя не препускаше като луда, обута в панталони, никоя не говореше като нея, никоя не бе проявявала толкова характер, дори последната му любовница-французойка, която бе доста избухлива. И нямаше, нямаше нито една жена, която да се нахвърли върху мъж и да го удари с камшика си.

Тя бе всичко, което познатите му жени не бяха. Тъкмо затова, реши той, съм толкова дяволски запленен от нея.

Проблемът бе там, че вече нямаше доверие сам на себе си. Начинът, по който се бе държат с нея миналата седмица, беше отвратителен, нищо, че тя го бе провокирала. Нямаше извинение за това, че си бе послужил със сила, за да я пречупи, за това, че я бе целунал, че я бе докосвал. Никакво извинение. Но тогава нищо не бе в състояние да го спре. Боеше се, че следващия път нищо няма да го спре.

Следващия път ли?

Трябваше да се погрижи да няма следващ път. Нямаше да го понесе, ако я компрометира, независимо че репутацията й вече бе съсипана. Независимо от всичките й провокации. При последната им среща тя го бе съблазнила безмилостно. Няма да има следващ път, закле се пред себе си той.

Цял живот бе живял почтено. Дълбоко в съзнанието му лежеше заровен споменът за безчестието на покойния му баща. Ако предпочиташе жените, баща му със сигурност щеше да обладае Никол още първия ден, на тревата край потока. Но той не беше като баща си. Никога не бе приличал на него. Никога не бе разбивал репутацията на жена; всички жени, които минаваха през леглото му, вече бездруго имаха доста съмнителен морал. Може би цял живот се бе опитвал да изкупи греховете на баща си, но това поне бе живот, с който можеше да се гордее. А сега беше в опасност и това го плашеше.