Бренда Джойс - Скандална любов

— Ти си кажи-речи женен мъж — изсъска тя. — А се държиш като презрян женкар. Пусни ме. Веднага!

Беше права и понеже в крайна сметка притежаваше предостатъчно чувство за чест, той я пусна. Никол извика и скочи към него в опит да го удари отново.

Той я хвана, този път през кръста, приковавайки ръцете към тялото й, отново изумен от нейната свирепост, и още по-възбуден.

Тя се заизвива в ръцете му. Опитваше се да избяга, но той я стисна здраво и я разтърси.

— Престани.

Никол дишаше задъхано като след ожесточена битка. Сега той се бе прилепил към гърба й, а това не й носеше никакво облекчение. Тежката й гръд се притискаше към ръцете му, обгърнали снагата й. Тя прекрати опитите си да се освободи и пое няколко големи глътки въздух. Той на свой ред отпусна леко хватката си, проклинайки за кой ли път и себе си, и неконтролируемото си либидо.

— Няма да те удрям повече — каза накрая Никол. — Само ме пусни.

— Защо? — промълви той, почти опрял устни в тила й. — Струва ми се, че не те притеснявам, Никол. Или греша?

Тя стоеше напълно неподвижно и той знаеше, че усеща как мъжествеността му пулсира до хълбоците й. Искаше да види очите й, реакцията й. Усети как тялото й потръпва.

— Не ме притесняваш — каза тя след кратко мълчание. — Притесняваш единствено себе си.

Поведението му бе непростимо, затова той я пусна. Тонът му бе натежал от горчивина.

— Туш. Но тази игра се играе от двама и ако ти не беше дошла тук, нищо нямаше да се случи.

Тя се завъртя рязко с лице към него и отстъпи крачка назад. Той видя блясъка в очите й. Знаеше какво означава този блясък, и макар да бе отвратен от себе си, част от него ликуваше.

— Ти си този, който няма морал. Ти си този, който не би се спрял пред нищо, за да получи онова, което иска.

В гърдите му се надигна гняв.

— Грешиш. Предупредих те да не се връщаш тук, но ти се върна на своя глава. Ако не си дошла за това, което мога да ти дам, защо дойде тогава?

Никол зяпна. По бузите й плъзна ярка червенина.

— Каква арогантност! Дойдох, за да ти кажа какво мисля за теб сега, когато вече знам истината!

Той вдигна ръце на хълбоците си, устните му се сгърчиха присмехулно.

— Истината. О, да, Елизабет.

— Ти си все едно женен и въпреки това ме преследваше! Аз не знаех, мислех, че ме ухажваш. Мислел си, че съм омъжена жена без морал! Е, в такъв случай кой излиза прав и кой греши?

Чувство за вина загриза сърцето му, но той не беше готов да се изправи лице в лице с него. И не му харесваше да го обвиняват; не беше свикнал да му казват, че греши. Никой не се осмеляваше да му го казва. Ала тя се бе осмелила. Не му харесваше и собственото му поведение, нито преди, нито сега. За втори път тази жена го бе подтикнала към гняв и нежелана възбуда.

— Мислела си, че проявявам към теб интерес като ерген, който ухажва млада дама? — Тонът му бе подигравателен, рязък и жесток.

Тя отстъпи още крачка назад, почервеняла.

— Не мислех, че искаш да ме направиш просто своя любовница.

— И аз не мислех, че ти си целомъдрена стара мома.

От гърдите й се изтръгна сподавено възклицание. Херцогът не можа да повярва, че е изрекъл подобно нещо.

— Ти си жесток!

— Принуждаваш ме да бъда такъв! — грубо каза той. — Нека го кажа още веднъж: не сте добре дошла тук, лейди Шелтън, и не бива да идвате повече.

Никол скръсти ръце пред гърдите си.

— Никога повече няма да дойда тук, Ваша светлост. Освен, разбира се, за да поднеса на вас и невестата ви сватбен подарък.

Усмивката му бе саркастична като нейните думи.

— Значи тигрицата има доста остри нокти. Ще го кажа отново — не си добре дошла тук, Никол, и ако смяташ да създаваш проблеми между мен и Елизабет, по-добре размисли.

— Не се безпокой, нямам никакво намерение да разстройвам твоята безценна Елизабет!

С тези думи Никол се завъртя рязко и се спусна тичешком към жребеца си.

Любимата му руска хрътка го гледаше с надежда. Застанал пред огромното огледало до червения лакиран китайски скрин, херцогът намести копринената си вратовръзка, взирайки се безизразно в своето отражение. Когато се обърна и пое черното вечерно сако, подадено му от камериера Рейнард, хрътката ентусиазирано размаха опашка.

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, Лад — измърмори той, — но отивам на вечеря.

Кучето въздъхна и положи глава върху големите си лапи. Явно бе обречено да прекара вечерта пред камината.

— Простете, че се намесвам, но изглеждате наистина чудесно, Ваша светлост — каза с възхищение Рейнард.