Бренда Джойс - Скандална любов

— Беше много мило от ваша страна — каза херцогът, когато най-после си възвърна способността да говори, — да ме посетите и като добра съседка да ме посрещнете с добре дошъл в провинцията.

Никол се засмя с плътен, приглушен смях.

— Много мило от моя страна. — Погледът й го пронизваше. И двамата знаеха дяволски добре, че Ейдриън бе този, който я бе поканил в Чапман Хол, за да я съблазни.

Ала Никол не беше свършила.

— А от страна на Негова светлост бе още по-мило да ме покани на езда с него. — Усмихна се невинно. — Представяте ли си, той ми показа земята си — обърна се тя към родителите си и Чад. Сетне погледна очаквателно херцога.

Херцогът едва не се задави.

— Услуга за услуга — рязко отвърна той, като в същото време си мислеше колко му се иска да я преметне през коленете си и да я напляска по задника, нищо че беше голяма жена.

Никол го удостои с поглед, който му казваше, че не съжалява и че няма намерение да престане да го дразни.

— Стигнахме чак до онова сладко поточе, нали знаете, онова, което пресича и нашето имение. Не че за нас имаше значение къде сме. Какво са границите за двама съседи? — Тя го погледна отново, този път по-дълго и по-многозначително — погледът, с който жена, била вече с един мъж, иска да му покаже, че би желала срещата да се повтори. За миг очите му се разшириха, сетне той отново си възвърна каменното изражение.

Вътрешно обаче кипеше от гняв и я проклинаше. Знаеше, че тя ще си играе с него докато не се измори; знаеше, че тази нейна опасна игра е някакво зле скроено отмъщение за грешката, която бе допуснал, мислейки я за омъжена и опитвайки се да се впусне в любовна афера с нея. Въздухът натежа от напрежение. Сигурен бе, че семейството й вече е доста обезпокоено и че всички се опитват да схванат едва прикрития смисъл на думите й.

Време беше да заиграе нейната игра по нейните правила и да й даде урока, който сама бе съчинила. Обърна се към нея с лека, хаплива усмивка.

— Тогава вие за малко не претърпяхте едно много сериозно увреждане, нали? — небрежно подхвърли той.

Лицето на Никол тутакси се изчерви, а триумфалната й усмивка се стопи. Тя с взря в него с разширени, ужасени очи.

— Когато конят ви побягна като пощръклял — добави той.

Облекчението й бе повече от очевидно.

— Колко съм ви задължена — съумя да промълви тя.

— За това, че ви спасих? — ехидно попита той, като си мислеше как едва не бе отнел целомъдрието й. — Един почтен мъж не би могъл да постъпи другояче, освен да протегне… ръка на една дама в беда. — Прекалено ясно си спомняше в каква беда бе изпаднала Никол в неговите обятия и под пламналото му, възбудено тяло. Как бе копнял да облекчи агонията й!

— Никога не ще мога да ви се отблагодаря достатъчно. — Думите едва излизаха от устните й.

— Но вие вече го сторихте — каза той. — Не беше ли това причината за втората ви визита?

Тя стисна челюст.

— Разбира се.

Херцогът докосна бузата си там, където го бе ударил камшикът й. Там имаше съвсем лек розов белег, забележим само при съсредоточено взиране.

— Имахте късмет — каза той, припомняйки си необузданото си желание, пробудено от нейната ярост.

— Голям късмет — изръмжа Никол.

Чад наруши тишината, възцарила се след разговора им — тишина, в която двамата се гледаха със святкащи очи.

— Никол е много добра ездачка. Не мога да си представя, че конят й е могъл да й се изплъзне от контрол.

— Хм, вижте — заобяснява херцогът без усмивка, като си припомни мекото й тяло под своето, — моят жребец беше доста неопитен и си имаше собствено мнение за посоката. Изгубил контрол над него, аз налетях право върху нея. Бях толкова унесен, че успях да се спра чак в последния момент.

От устните на Никол се изтръгна задавен звук. Стоеше съвсем близо до него в блестящата си коралова рокля, на не повече от педя от него, ужасяващо близо. Гърдите й се надигаха учестено, изпълнени с ярост. Дали ще съумее да сдържи необуздания си нрав, запита се той, или вулканът на гнева й се готви да изригне?

Ала тя заговори със сладък, прекалено сладък глас.

— Имах голям късмет, че се случи да ми налети херцогът, искам да кажа, жребецът на херцога, не мислите ли? На човек не му се случва всеки ден да бъде удостоен с подобна чест.

— Искате да кажете — процеди през зъби херцогът, — че ако не бях връхлетял върху вас, вашата кобила нямаше да се подплаши — и то в последния момент, трябва да добавя, — и аз нямаше да бъда удостоен с изключителната чест да ви спася. — Беше му трудно да контролира гнева и тона си.