Бренда Джойс - Скандална любов

Той остави вилицата в чинията.

— Клейбъроу не може да се управлява само, мамо, и ти по-добре от всеки друг знаеш това.

— Знам го наистина. Но пътищата ви се срещат все по-рядко и по-рядко, и аз знам, че това я безпокои. Дори я наранява, бих казала.

Херцогът я погледна мрачно.

— Значи съм проявил непростима небрежност — каза след известно мълчание той. — Защото никога не бих я наранил нарочно. Тя е толкова погълната от светския живот в Лондон, че смятах, че това я прави щастлива. Никога не ми е хрумвало, че може да… ъ-ъ… да й липсвам.

— Разбира се, че е щастлива в Лондон, но ти си неин годеник. След няколко месеца ще се ожените. Хората започват да говорят.

— Това ли си дошла да ми кажеш?

— Не. Видях Елизабет онзи ден, Ейдриън, и макар да се опитва да се преструва, че всичко е наред, тя очевидно не е добре.

— Болна ли е?

— Боя се, че да. Много е отслабнала и изглежда ужасно бледа. Принудих се да я попитам директно, при това доста настоятелно — знаеш я каква е, не иска да е в тежест на никого. Но накрая ми призна, че постоянно се чувства отпаднала и че макар да яде колкото преди, е отслабнала толкова, че се наложило да стесняват всичките й рокли. Посъветвах я да отиде на лекар, но тя ми се изсмя и каза, че било само преумора и щяло да й мине.

— Е, състоянието й явно не е чак толкова тежко, мамо, иначе тя щеше да отиде на лекар. Ще бъда в Лондон след седмица-две, веднага щом приключа с работата тук. Ще проуча въпроса и ако Елизабет се нуждае от лечение, можеш да бъдеш сигурна, че ще го получи.

Изабел и за миг не се усъмни в думите му, защото той винаги осъществяваше намеренията си. Въпреки че подобно на повечето мъже синът й имаше любовница, тя знаеше, че ще бъде добър съпруг. Когато бе с Елизабет, той винаги се държеше учтиво, нежно и с уважение, и това не беше преструвка — такъв бе характерът му. Никога не отказваше на молбите на годеницата си, дори когато ставаше въпрос да присъства на някое светско събитие, въпреки своята заетост и искрената си ненавист към тези прояви. Никога не се държеше грубо с нея и пазеше пълна дискретност по отношение на връзките си.

Изабел знаеше, че е силно привързан към Елизабет, защото двамата бяха братовчеди. Всъщност, бяха ги сгодили още когато Ейдриън бе на дванадесет, а Елизабет — само на две годинки. Знаеше и това, че Ейдриън не изгаря от любов по годеницата си и че гледа на нея по-скоро като на своя сестра; в същото време бе сигурна, че Елизабет го обича, и то не като брат. Това, естествено, не беше нейна работа. Най-важното бе, че Ейдриън и Елизабет бяха приятели и че Ейдриън винаги щеше да я зачита и уважава. В живота си Изабел бе видяла предостатъчно, за да знае, че приятелството съвсем не е лоша основа за един брак, защото твърде малко хора имаха късмета изобщо да срещнат любовта, а още по-малко — да обичат своя съпруг или съпруга. За миг тези мисли я отнесоха далеч назад, към друго време и други брегове, и я изпълниха с тъга. Сетне този миг отлетя.

Херцогът се хранеше бързо, размишлявайки над думите на майка си. Не беше разтревожен, макар че Изабел явно бе обезпокоена, иначе нямаше да измине целия този път. Реши, че първата му работа щом отиде в Лондон, ще бъде да поговори с Елизабет за здравето й и че няма да я остави да го заблуждава за състоянието си. Освен това въпреки нежеланието си ще я заведе на театър или на някоя друга подобна светска глупост. Майка му бе права и той се чувстваше виновен. Беше се отдал всецяло на работата си по именията и пренебрегваше своята годеница. Това не бе в стила му; ако не бъркаше, не бе виждал Елизабет повече от месец. Поведението му бе непростимо. Щом се оженим, реши той, никога няма да си позволявам да се държа така с нея.

След като закуси, херцогът помоли майка си за извинение — трябваше да се погрижи за ремонта на имението, което беше изключително запуснато. Когато стана от масата, мислите му отново се върнаха към дръзката, дива като циганка лейди Шелтън. Снощи бе флиртувал с нея като някакво презряно конте, а той не беше такъв, ни най-малко. Действително, беше я преследвал. Беше я поканил тук, в Чапман Хол, и сега съжаляваше за това. Изабел навярно щеше да си тръгне утре, а той не можеше да й позволи да се срещне с лейди Шелтън, с една бъдеща любовница — това би било върхът на неблагоприличието и неуважението. Снощи явно не бе разсъждавал трезво, ако въобще бе разсъждавал. Доста обезпокояваща мисъл.

Херцогът прекара сутринта в оглед на малкото имение, което се състоеше едва от двадесет акра и бе служило на предишните собственици просто за провинциална къща. Прибра се на обяд, за да хапне заедно с майка си агнешко с джоджен. Изабел, която бе ходила на езда — беше страстна ездачка, — го уведоми, че на следващата сутрин ще отпътува обратно за Лондон.