Бренда Джойс - Тайни

— По дяволите — промърмори той под носа си.

Реджина почувства надигащия се в гърдите й гняв и последва импулса си.

— Обърни колата! Закарай ме обратно в Темпълтън. Ще остана в хотела, докато се почувствам по-добре, а после ще замина за Сан Луис Обиспо. Сигурна съм, че Сюзън няма да затръшне вратата под носа ми, когато види в какво състояние съм изпаднала. Не искам да ти се натрапвам повече.

Слейд свъси вежди и се обърна на седалката, за да я погледне.

— Нима ти приличам на такъв мерзавец?

— Не! Не е това! Просто не разбирам защо си ми толкова ядосан.

Слейд преглътна мъчително. Погледът му се плъзна към устните й, преди отново да се закове на очите й.

— Вината не е твоя. Не съм ядосан на теб.

— Не си ли?

— Не.

Реджина изпита неимоверно облекчение — и не само облекчение. Душата й ликуваше. Но мрачното, отнесено изражение на лицето му мигновено изтри усмивката от устните й.

— Щом не си ядосан на мен, значи гневът ти има нещо общо с баща ти.

— Точно така.

Тонът му й подсказа, че навлиза в територия, която е оградена с телена мрежа в съзнанието му.

Но Реджина не можеше да се сдържи. Защото пред очите й още беше образът на Рик, когато изрече онези думи, в ушите й отекваше гласът му, преливащ от обич и още нещо, което тогава не бе успяла да определи, но сега беше в състояние да назове — отчуждение.

Реджина не можа да се сдържи.

— И защо си ядосан на баща си?

Слейд я погледна остро.

— Защото те обиди?

— Рик трудно би могъл да ме впечатли и с най-долната обида, която е в състояние да ми отправи — отвърна рязко той. — Спри да настояваш.

— Значи е заради мен. Ти си ядосан на Рик, но причината е в мен.

— Бесен съм на Рик отдавна преди да те срещна, и ще продължавам да съм бесен дълго сред като си отидеш.

Реджина онемя от думите му. Сърцето й се късаше от отношенията между баща и син — отношения, които искаше да изглади и в които нямаше никакво право да се намесва. А самата мисъл, че конфликтът помежду им ще остане, а тя ще замине, кой знае защо я разстройваше. Тя дори не се осмеляваше да се замисли по-внимателно над този факт.

И въпреки всичко Реджина чувстваше, че в дъното на тези разрушителни емоции стои самата тя, макар Слейд решително да го отричаше. Усещаше го; знаеше го.

Тя не откъсваше погледа си от него и най-сетне Слейд се видя принуден да я погледне отново. Очите им се срещнаха — питащи, настоятелни, изпепеляващи. Профилът му беше твърдо изсечен и привлекателен, почти болезнено съвършен.

— Какво, по дяволите, искаш от мен? — попита я Слейд през стиснати зъби.

Реджина не се поколеба и за миг.

— Приятелство.

Той се извърна рязко към нея, на лицето му се изписа изумление. Реджина остана безмълвна и неподвижна, неспособна да проумее начина, по който думите са се изплъзнали от устата й. Изражението на лицето му говореше, че и на него му е трудно да го повярва. Дланите й се изпотиха. Нямаше нужда да е възвърнала паметта си, за да проумее, че дамите не предлагат така откровено приятелството си на непознати, освен ако не става въпрос за по-особено приятелство, за интимно приятелство, а тя изобщо не влагаше този смисъл в думите си.

— Между нас не може да съществува приятелство.

Реджина разглеждаше напрегнато ръцете си, облечени в изискани ръкавици, а Слейд впери поглед, също толкова напрегнат, някъде пред себе си, над главите на неуморните коне. Реджина осъзнаваше, че е редно да остави темата недовършена и двамата да се престорят, че този въпрос никога не е бил засяган. Вместо това чу собствения си глас да промълвява:

— Защо?

Внезапно Слейд дръпна юздите и закова конете на място. Тялото му остана неподвижно, но с всяка своя клетка Реджина долавяше колосалната енергия, която се завихряше у него и напираше да излезе на свобода. Младата жена горещо желаеше да не бе проявила натрапчивата си откровеност.

Слейд я погледна. Каквито и тайни да имаше този човек, те вече не бяха забулени в най-тъмните кътчета на душата му — напираха в изразителните черти на лицето му, трябваше само някой да ги разчете. Очите му бяха ярки и напрегнати. Тялото му излъчваше груби и първични сигнали, които Реджина не беше в състояние да разгадае. Тя се чувстваше едновременно неудържимо привлечена и изплашена до смърт от този мъж.

— Освен ако нямаш предвид по-особено приятелство — но дори то е невъзможно помежду ни.

Реджина не пророни и дума. Погледът му я хипнотизираше. Думите му биха я шокирали, ако не беше изцяло погълната от изпепеляващия пламък в очите му. Но тя беше жена, а той — изключително привлекателен мъж, и привличането помежду им, което Реджина не можеше да проумее, нито да контролира, нарастваше с всеки задъхан удар на сърцата им. Беше й почти невъзможно да диша и тя тайничко се запита, само се запита какво ли щеше да се случи, ако едва доловимо наклонеше тялото си към неговото.