Бренда Джойс - Тайни

— Нека щастието и, надявам се, любовта, никога да не напускат вашия дом — извиси възторжено глас Чарлз и вдигна чашата си.

Едуард и Ксандрия вдигнаха наздравица и отпиха. Реджина поруменя. Този път дори не се осмели да погледне към съпруга си. Той все още не беше отместил ръка от рамото й. Чарлз вдигна плика във въздуха.

— Това е един от най-приятните моменти в целия ми живот — подхвана той, внезапно развълнуван. — Слейд, от десет години ти си ми по-мил и от роден син. Реджина, ти си най-добрата съпруга за Слейд. Двамата си подхождате повече, отколкото бихте могли да предполагате. Това — той размаха плика в ръката си, — е нашият сватбен подарък — от мен и моята прекрасна дъщеря. — Чарлз го подаде на Слейд.

Той го пое леко усмихнат и очевидно слисан.

— Чарлз, не трябваше. — Слейд подхвърли преценяващо плика. — Вътре има нещо тежко. Сребърен долар?

Чарлз се разсмя от сърце.

— Хайде, отвори го.

Слейд се обърна да погледне Реджина, която стоеше смаяна до него, неспособна да откъсне поглед от щастливото му лице.

— Вътре има нещо тежко — каза й той. — Тежко и метално.

Тя нямаше сили да му отговори. Но точно в този момент разбра, че няма да се разведе е него. Щом този мъж можеше да се държи така, значи двамата имаха шанс, бракът им имаше шанс. А тя щеше да направи всичко възможно да го има до себе си такъв, какъвто го видя тази вечер — усмихнат, спокоен и щастлив.

Слейд отвори плика и извади отвътре някакъв ключ. Изражението му мигновено се промени. Той вдигна поглед към Чарлз и много тихичко попита:

— Какво е това?

— Събирайте си багажа — каза усмихнат Чарлз. — Защото това е ключът за „Франклин Стрийт“ 1700.

Слейд изглеждаше напълно слисан. Реджина се вкопчи в ръката му.

— Какво е това?

Но той дори не я погледна. Очите му не се откъсваха от ключа.

— Ключ за дома „Хенеси“ — промълви той толкова развълнуван, че думите излизаха почти неразчленени от устата му.

— Вие двамата го заслужавате — пророни благо Чарлз. — Идеален дом за прекрасни млади хора като вас.

Ръката на Слейд трепереше, обгърнала здраво ключа.

— Мисля, че не мога да приема такъв подарък. — Той все още не събираше сили да погледне нито Чарлз, нито когото и да било.

— Документите вече са на твое име. Удоволствието е изцяло мое, синко.

Реджина се взираше в грубо изсечения му профил. Слейд изглеждаше разчувстван до сълзи. Много внимателно и нежно тя докосна ръката му.

Той премигна смутено и я погледна усмихнат през сълзи. Думите му бяха все още тихи и накъсани и Реджина трябваше да напрегне слуха си, за да го чуе:

— Това е едно малко имение.

Тя кимна. Горещи сълзи замъгляваха очите й. Най-после Слейд вдигна очи и погледна Чарлз в лицето.

— Аз… Аз съм потресен, не съм го очаквал. Не зная какво да кажа.

— Слейд, нямаш представа колко се радвам за теб. И макар да подозирам, че сега истинската ти цел е Мирамар, искам да знаеш, че винаги ще имаш дом и тук, и твоят дом ще те очаква. Мога само да добавя, че къщата е доста близо и до мен. — Чарлз се усмихна. Очите му бяха блестящи и влажни. — Но, синко, ако предпочиташ да я продадеш, ще те разбера. Знаеш, че под собствения ми покрив винаги ще има място и за теб.

Слейд поклати глава, неспособен да пророни и дума. Реджина безуспешно се опита да надникне в очите му. Никога нямаше да забрави този момент. Нищо чудно, помисли си тя, че Слейд предпочита Сан Франциско пред Мирамар. Сега всичко й се проясни.

Внезапно тя осъзна, че Слейд обгръща раменете й с ръка и силно я притиска към себе си.

— Благодаря ти, Чарлз. Благодаря ти, ние ти благодарим. — А после се разсмя и смехът му отекна като ведра музика в ушите й.

Реджина не можа да заспи. В съзнанието й отново, и отново се прожектираха паметните събития от дома на Чарлз Ман. Слейд изглеждаше толкова спокоен и ведър, сякаш бе напълно различен човек. Ведрите му усмивки, сухият хумор и топлият напрегнат поглед бързо се превърнаха в най-скъпите спомени в ума й. И онова деликатно подчертано собственическо докосване по рамото. Или онзи незабравим момент, в който всички станаха свидетели на безграничната любов от страна на неговия работодател и верен приятел.

В този миг Реджина се оказа неспособна да сдържи собствените си щастливи сълзи — плачеше със Слейд и заради Слейд, разтърсена до дъното на душата си и благодарна, че поне тук има истински баща, който го обича безусловно.

И понеже сънят упорито й се изплъзваше, Реджина неволно сравняваше това кратко време с вечерите, прекарани в Мирамар. И неизменно, колкото и да беше несправедливо, съпоставяше Чарлз и Рик. Разликите бяха космически. Топлината и сладкият уют в дома на Ман създаваха атмосферата, която трябваше да цари във всяко семейство. Тази мисъл я изпълваше със съжаление, изпълваше я с гняв. Никога не бе видяла подобна топлота в дома на Виктория и Рик. И все пак тя прекрасно знаеше, че Рик обича Слейд не по-малко от Чарлз Ман. Би заложила цялото си наследство на това свое убеждение. И защо ли Рик бе толкова заслепен, че отказваше да разкрие пред сина си своята безгранична любов? Защо трябваше непрекъснато да го дразни, да го обижда?