Лоръл Хамилтън - Ято купидони

Кимнах, все още седнала на пода, взирайки се в стрелата. Вече започваше да се изпарява. След няколко минути щеше да е изчезнала. Нямаше опасност, ние простите смъртни да се сдобием с някоя от любовните стрели. Веднъж изстреляни, те просто не издържаха много.

— Какво направих, че да заслужа бяла? — попитах, не очаквайки в действителност отговор.

— Минала ли си трийсет? — попита мъжа.

Помислих си, че е доста груб въпрос от непознат, но той ме бе спасил.

— Защо питаш?

— Защото, щом преминеш трийсет, дребосъците стават изключително досадни. Аз съм на трийсет и пет и никога не съм се женил. Незнайно защо, купидоните просто не могат да понасят това.

Усмихнах се.

— Трийсет и три, никога не омъжвана, неискаща никога да бъде.

Той ми подаде ръка, за да се изправя. Поех я. Дланта му бе също толкова голяма като него самия и почти погълна моята до китката. Очите му бяха идеално кафяви, като полиран кестен. Къдравата му кафява коса бе подстригана късо и никога не бе помирисвала фризьорски салон.

Не можех да стоя изправена само на едно токче, така че се събух.

— Късмет бе, че носех токчета днес.

— Определено. Колко от ония са те погнали?

— Шест.

Той подсвирна тихо.

— Яко са ти дигнали мерника.

Кимнах. Той беше прав. Един купидон беше стандартна ситуация, може би дори два: изглежда не им харесваше особено да са сами. Но ято купидони си беше проклета хайка. Всичко това заради добрата стара мен. Да не бях обидила някого? Имах ужасна идея, безсърдечна идея. Дали майка ми не ги бе подкупила, дали не бе пробутала на някоя от малките крилати ужасии малко сладки лакомства? На купидоните не им трябваха пари, но обичаха бонбони и десерти. Не се гледаше с добро око на това, но всички знаеха, че се случва. Корумпирани купидони с апетит за сладкиши.

— Аз съм Том Хейгън — каза мъжът.

— Рейчъл Кардиган.

Здрависахме се и дланта му бе топла и мазолеста. Имаше нещо странно привлекателно в ъгловатото му лице. Ако бях убедена в противното, бих се зачудила дали не ме е улучила розова стрела. Розово за увлечение.

— На обяд ли беше излязла? — попита той.

— Да.

Той се усмихна.

— Ами, не е кой знае какво, но ще разделя с теб своя. Купидоните не са много търпеливи. Ще се разкарат от тук, ако се криеш достатъчно дълго.

— Звучиш като експерт.

— Хей, аз съм с две години по-възрастен от теб. Преследват ме от по-дълго време.

Засмях се.

— Добре, ако си сигурен, че не е проблем.

— Не е като да е много натоварено в магазина днес.

За пръв път се огледах наоколо в топлата вътрешност на магазина. Навсякъде имаше ръчно издялано дърво. Малки мебели, полици, животни. Всякакви фолклорни дървени неща, каквито туристите купуваха на тълпи, но сега бе зима и туристите си бяха отишли. Винаги съм се чудела, как някои от магазините се справяха извън сезона. Едно от добрите неща да бъда адвокат бе, че винаги бе сезон за престъпления.

Том донесе люлеещ се стол, който бе направил сам, за да седна до неговия стол. Подаде ми ленена салфетка за маса, за да я разстеля върху полата ми и сподели с мен огромен сандвич с ростбиф и ябълков пай. Паят беше възхитителен и му го казах.

— Сам го направих — той изглеждаше засрамен, но доволен. Имайки предвид, че не можех да сваря дори супа, без да я загоря, бях впечатлена.

Обадих се в офиса си и казах, че ще закъснея, без да обяснявам за причините. Прекарахме много приятно време, пиейки прясно направено кафе и говорейки за дреболии. Нищо важно или грандиозно, но комфортно.

Том погледна към часовника.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но мисля, че вече е безопасно за теб да си тръгнеш.

— Господи, вече е два. Нямах идея, че е станало толкова късно — усмихнах се. — Може би скоро ще се нуждая от някоя и друга дървена полица за апартамента ми.

Той се усмихна и, кълна се, се изчерви:

— Би ми харесало.

Усетих леко щракване в слънчевия сплит, от наслада. На кого му трябваха купидони? Куцуках на високите си токчета, едното — там, другото — паднало, но бе по-добре отколкото да съм боса по ледения калдъръм.

Том ме изведе, през задния вход, за всеки случай. И двамата огледахме нагоре-надолу безистена. Нищо, беше празен, безопасен.

— Мерси за всичко, Том.

Стиснах ръката му и почувствах онази гореща тръпка, щом се докоснахме. Вероятно нищо нямаше да излезе, но въпреки това, беше приятно.

Обърнах се, точно преди да завия зад ъгъла и помахах. Той също ми помаха, усмихнат, но внезапно изразът му се промени и той се затича към мен.