Пол-Лу Сюлицер - Картел

Беше почти единайсет вечерта и тя, естествено, бе сама в банката, като се изключи нощният пазач, отдавна свикнал с оставането й след работно време, макар и никога до толкова късно. Взе три решения: да изчака още малко, преди да поиска разговор с братята Кесъл; на всяка цена да вечеря с блондинчето от главната прокуратура; да продължи разследването си.

Мисълта, че всички тези пари може би идват от търговията с наркотици, вече я бе споходила. И упорито не я напускаше.

Още на следващия ден следобед, във вторник, Зенаид заседна пред компютъра веднага щом останалите служители напуснаха банката. Харви Кесъл така и не се бе появил — настинката му започваше да проявява симптомите на бронхит.

Тя се върна първо шест, а след това и дванайсет месеца назад. Хиляда и седемстотин вноски за дванайсет месеца.

По-точно хиляда седемстотин и осемдесет. На обща стойност седемнайсет милиона сто петдесет и три хиляди и осемстотин долара. Към които, ако подозренията й се потвърдяха, трябваше да се добавят двайсет, трийсет, петдесет или повече милиона долара, депозирани през същия период, които или не фигурираха в никакъв ОВО, или същият беше отчайващо нечетлив. Някъде между четирийсет и може би сто милиона долара. Гръм и мълнии! , както казваше дядо Ганьон, когато си позволяваше да ругае.

Беше твърде вероятно, ако не и почти сигурно, че е била използувана най-малко още една банка в Милуоки, например Централната.

На другия ден, в сряда, Зенаид вечеря със сътрудника на прокурора и с цената на епична съпротива успя да му попречи да се напъха в леглото й. Но все пак получи необходимото сведение: колата принадлежеше на някой си Пабло Моралес, собственик на бакалница в Кеноша. В Кеноша отиде в четвъртък вечерта.

Двете момчета, които обслужваха малкия супермаркет на Шейсет и трета улица в Кеноша, недалеч от Кълъмбъс Парк, се оказаха най-големите синове на Пабло Моралес. Казаха й, че баща им го няма, но че несъмнено би могла да го намери у тях, на Уилсън Роуд. Тя веднага се запъти натам и попадна на повече от кокетна къща. Снегът отпред беше грижливо почистен. — В отворения гараж имаше две коли и номерът на едната от тях съвпадаше с този, който бе записала.

— Автомобилна катастрофа? Не съм правил никаква катастрофа.

Моралес изглеждаше учуден, но ни най-малко разтревожен. Тя забеляза, че показалецът на лявата му ръка липсва и разбра защо всеки път, когато го бе зървала пред банковото гише, той упорито я беше държал в джоба. Къщата гъмжеше от деца на възраст между шест и петнайсет години. Моралес откъсна поглед от излъчвания по телевизията баскетболен мач, конкуриран свирепо от касетка на Стиви Уондър, който си дереше гърлото в съседната стая.

— Наистина ли сте автомобилен застраховател? Намираха се в гаража. Зенаид му разкри истинската си самоличност и го предупреди, че не само е разнищила докрай аферата с трансфера на суми от под десет хиляди долара по сметките на някои инвестиционни фондове (компютърът й беше дал седемнайсет имена), но и че е взела всички предпазни мерки: ако с нея се случи нещо, досиета, които е съставила, ще кацнат директно във федералната полиция. Той я погледна изумено.

— Случайно да съм ви заплашвал?

След което отрече всичко. Да, вярно, направил две вноски в две различни банки, но просто последвал съвета на един приятел.

— Колкото по-малко се набиваш на очи в данъчното, толкова по-добре.

Хубаво де, признава, че благодарение на някои дребни уговорки е доставчиците е спечелил покрай супермаркета си малко повече от декларираното пред данъчните власти.

Какво пък, да го издаде, щом толкова иска.

— Видяхте ли колко деца имам да изхранвам?

А двата инвестиционни фонда, по чиито сметки бе превел парите? Направил го по съвет на все същия приятел.

Пък и в това нямало нищо незаконно.

И отново я погледна с възможно най-искрено — или възможно най-добре изиграно удивление.

— Наркотици!? Че какво общо имам аз с наркотиците?

Само да разбера, че някой от синовете ми или племенниците ми се е докоснал до тях, направо ще го убия!

Пабло Моралес сподири с поглед отдалечаващата се млада жена. Фантастично маце! Не изпитваше никакво безпокойство, убеден, че е отговорил дума по дума и с необходимия тон именно така, както му бяха казали да отговаря в подобни случаи. Просто малко лош късмет и нищо повече. В банката „Кесъл“ бе попаднал на една служителка, живяла навремето в Кеноша и пазарувала в бакалницата му. Позна го, естествено, и го повика по име точно в момента, когато застана пред гишето. Е, и какво от това?