Пол-Лу Сюлицер - Картел

Тя остана няколко минути със слушалката в ръка, после затвори.

Разбра ли, Зенаид?

Облече подплатената си с лисича кожа канадка и обу ватираните си боти, след което излезе от стаята. Едната от остъклените врати в хола наистина беше отворена, но в него нямаше жива душа. Спря се на два метра до балкона с необяснимата увереност, че там се е скрил някой.

Излезе и за миг й се прииска да почука на вратата на съседите си — двойка пенсионери, които почти не познаваше. Но вместо това взе асансьора за подземния гараж и три минути по-късно вече караше по скованите от студа улици.

Отиде директно в банката. Първият от трите служебни ключа, с които разполагаше, превъртя без никакви затруднения. Но не и вторият. Колкото до третия, него не успя дори да пъхне в ключалката.

Минало им е през ум да подменят бравите, тъй като са се досетили, че ще дойдеш направо тук.

А единствените й доказателства, доколкото изобщо можеше да се говори за доказателства, се намираха вътре, в компютъра на банката. Натисна звънеца, чуто да издрънчава, но никой не се появи. Дъбър, нощният пазач, или нямаше възможност да отговори, или най-вероятно! — отсъстваше, отпратен на свой ред в отпуск. С присъщата си упоритост, която проявяваше по отношение на всичко и при всякакви обстоятелства, тя се опита да се свърже от един уличен телефон. Никакъв отговор. Тогава се поколеба. Мисълта да се подчини безропотно на Харви Кесъл я докарваше до бяс. Дали пък да не се обърне за помощ към блондинчето от прокуратурата.

Не!

Качи се в колата и подкара обратно към Кеноша.

Полицейският служител потрепваше с крак. В очите му, впити в Зенаид, се четеше изражението, което тя предизвикваше в погледа на четирийсет и девет от всеки петдесет мъже.

— Познавахте ли ги? — попита той.

— Слабо — отвърна тя. — Два-три пъти съм пазарувала в бакалницата им. И тримата ли са убити?

— И четиримата. Същинска касапница. С Моралес са били двамата му синове и един от по-малките му племенници. Вече ги идентифицирахме. Изглежда, че убийците са влезли през задния вход. Наблизо ли живеете?

— При родителите си — припряно го уведоми Зенаид. — И кой ги е убил?

— Изпразнили са не само касата, но и джобовете им.

— Омъжена ли сте?

— Да, и имам шестнайсет деца. Защо телата са в това положение?

Четирите трупа бяха проснати между два щанда по лице и с изопнати напред ръце, като всеки от тях докосваше петите на следващия. Все едно, че изпълняваха някаква акробатична фигура, но по корем и на земята. Лейтенантът от полицията заяви, че поне за момента не може да даде никакво приемливо обяснение за тази по-скоро особена диспозиция.

— А какви са онези неща, които мърдат? — полюбопитства Зенаид.

— Червени мравки — отговори полицаят. — Питам се откъде ли са се пръкнали, и то с такива размери. Ухапаха един от хората ми.

Така де! Появата на червени мравки в разгара на ледената уискънсинска зима му се струвала дяволски странна. Може би са се измъкнали от някой пакет ориз или от дявол знае какво.

— Очевидно ги е привлякла кръвта.

— Приятна работа — пожела му Зенаид секунда преди лейтенантът да се реши да я покани на вечеря.

Качи се в колата и потегли за Мисиками.

Лодегър беше в Ню Йорк, в мезонета си на Парк Авеню, който навремето бе купил за пет милиона долара и който сега струваше тройно повече. Приключваше вечерята в компанията на жена си Манди и на шестима приятели. Тъкмо разказваше ужасно смешен виц за някакъв строителен предприемач в Тексас, когато един от пуерториканските прислужници се приближи и прошепна на ухото му, че отново го търсят по телефона. Забави се колкото да довърши анекдота, помоли гостите си да го извинят и отиде в кабинета си, като дори не си направи труда да затвори след себе си вратата, тапицирана с почти черна кожа от азиатски бивол.

— Разполагаме с подписа на четирима от тях — разнесе се леко приглушеният глас на Милан. — Достатъчно ли е, или са ви необходими повече?

— Засега е достатъчно. При обичайните условия?

Имаше предвид червените мравки, които позволяваха изпращането на възможно най-недвусмислено послание до всички Мравки, изпълняващи същите задължения, които бе изпълнявал и покойният Пабло Моралес. Идеята беше на самия Лодегър и той я намираше за възхитителна, особено след като Макартър я оцени като съвършено тъпа и опасна.

— При обичайните условия — потвърди Милан, който отговаряше за всички Мравки-войници на територията на Северна Америка и се намираше под непосредствените заповеди на Ел Сикарио.