Пол-Лу Сюлицер - Картел

— Въобразяваш си, Франсоа-Ксавие.

— Естествено. Само дето държаха в ръцете си снимки и ги погледнаха в момента, в който се появихме. Нас са чакали… Като си помисля само — да изоставя хокея заради техния американски футбол! Тия не са добре!

— Отседнаха в хотел „Девън“, на Четирийсета улица — съобщи гласът. — Двамата мъже, които я придружават, са същите; журналистът и хокеистът. Тя звъня девет пъти по телефона. Опитваше се да се свърже с някой си Марти Кан, който работи във фирма на име „Кац, Лърнър и Компания“.

— Известна ми е — каза Лодегър.

— Не успя. Марти Кан е на яхтата си някъде в района на Кий Уест. Искате ли да уточним местонахождението му?

— Не. Някой друг?

— Лорънс Елиът.

Бившият съпруг, помисли си Лодегър.

— Успя ли да се свърже с него?

— Елиът й каза да върви на майната си — уведоми го гласът, без сянка от хумор. — После се обади на… Ще запишете ли имената?

— Ще ги запомня.

— Обади се на някоя си Нанси Белман. После на Кърт Милър, Андерсън Колингуд, Бърт Съсман. Потърси също Робърт Сасия и Робърт Монтеро, но и двамата бяха излезли.

От шестимата, чиито имена човекът на Милан му бе изредил, Лодегър познаваше много добре най-малко двама.

Бърт Съсман и Робърт Сасия бяха негови сътрудници.

По дяволите! На каква игра си играе тази глупачка!

Усмихна се на Манди, която седеше до него на задната седалка на кадилака, и прошепна:

— След малко свършвам.

Тя дори не сви рамене; просто обърна глава към улицата и върху лицето й се изписа онова пълно безразличие към неговите думи и действия, което афишираше винаги когато останеха насаме, и следователно никой не можеше да констатира дисхармонията в брака им.

— За какво говориха? — попита той.

— Спомена три пъти някакво име: в разговорите си с Милър, със Съсман и с онази жена, Белман. Нещо като „Обауита“.

Лодегър се втрещи от изумление. Човекът на Милан продължаваше да говори, уточнявайки къде са вечеряли тримата, преди да се върнат в „Девън“ и да си легнат.

— Благодаря — прекъсна го Лодегър.

Мина доста време, докато затвори телефона. За какъв дявол й беше притрябвало на тази ненормалница да започне разследване по „Обауита Дженерал Уд“? И — по дяволите! — каква връзка имаше това с инцидента в Милуоки?

Милан може би има право: сигурно някъде е открила слаба брънка във веригата.

Да, но къде?

Отново се усмихна на жена си.

— Прекарахме чудесна вечер, нали?

— Лично аз ужасно скучах, както винаги — отвърна Манди.

— „Обауита Дженерал Уд“! Ама че гадост! Къде е връзката?

Някой лекичко подръпваше Макартър за ръката. Отвори очи и разпозна в тъмнината силуета на Мигел, един от осемте прислужници в къщата на острова и същевременно шеф на останалите в качеството си на салонен управител. Джеймс излезе от стаята, като внимаваше да не събуди Лети.

— Търсят ви.

Отиде в кабинета си в другия край на къщата и вдигна телефона.

— Съжалявам, че ви вдигам от леглото, но стават странни неща — каза Лодегър.

И дори прекалено странни, щом се е унизил дотолкова, че да се реши да ми звъни на пожар.

— Мястото, откъдето ви се обаждам, е сигурно и можем да говорим спокойно. Спомняте ли си момичето от брега на езерото?

Канадката , досети се Макартър.

— Естествено — отвърна той.

— Тя е в Ню Йорк и събира сведения за ПОП срещу „Обауита“…

— А? — задоволи се да реагира Макартър.

Но наистина беше удивен и в продължение на няколко секунди просто не знаеше какво да каже. Погледна към един от малките стенни часовници, показващи часа в различни краища на света, до които му се налагаше да пътува по работа. На острова беше двайсет и четири часа и трийсет и пет минути, което означаваше, че и в Ню Йорк е горе-долу толкова, тъй като между мегаполиса и архипелага нямаше часова разлика. Не бе изключено празнотата, която усещаше в главата си, да се дължи на неочакваното събуждане, но не му се вярваше. Обикновено реагираше много по-живо, отколкото сега, независимо дали бе ден или нощ. Не, той чисто и просто не проумяваше. Как, по дяволите, можеше да установи връзка между случая с „Обауита Дженерал Уд“ и една най-обикновена служителка в канадска банка, която по чиста случайност бе засякла една от Мравките — вносители?

Изхождайки от максимата, че една лястовица пролет не прави, той споделяше мнението на Лодегър: съвпадението е почти недопустимо. И това беше обезпокоително. Не трагично (канадката не бе чак толкова важна), но обезпокоително като всичко необяснимо.