Пол-Лу Сюлицер - Картел

Мравка от Милуоки, чиято единствена вина е, че е бил засечен по време на работа. Една двумилиметрова мравчица, подобна на стотици други, над които бдят по-големи, едносантиметрови или двусантиметрови Мравки, дебнати на свой ред от петдесетсантиметрови Мравки, които пък са ръководени от други, още по-големи. И така нататък.

Докато се стигне до Лодегър.

Лодегър е, да речем, шестметрова Мравка.

Колкото до мен, то аз съм извънгабаритна мравка.

Двамата с Лети седяха на верандата.

Трите им дъщери играеха на пясъка под надзора на гувернантката французойка; бяха голи, загорели, прелестни.

Щастлив съм.

— Кога заминаваш, Джими?

— В четвъртък. Прекарахме чудесна Коледа, скъпа.

— Мммм… — измърка тя и в очите й припламнаха весели и същевременно дяволити искрици.

В синьото небе се носеха големи морски птици. Лети попита:

— Имаш ли вести от Лакомника?

— Не съм го виждал цяла вечност — сви рамене Макартър.

— Много го харесвам — каза Лети.

— И аз — кимна Макартър. — Невероятен образ!

Лавиолет раздаваше автографи, заобиколен от свои почитатели и почитателки, които го бяха познали при излизането му от ресторанта в компанията на Зенаид и Алекс Дьошарм.

Най-сетне се присъедини към тях.

— Това е да си звезда!

— Така е, звезда си — потвърди Зенаид през смях.

В края на последното първенство Франсоа-Ксавие се класира сред тримата най-обичани от публиката хокеисти и, общо взето, бе смятан за по-добър от асове като Жан Беливо, Жил Перо или Ги Лапоант, които несъмнено превъзхождаше благодарение на невероятната си сила, или по-скоро на бруталността си, когато ставаше дума да се опразни терена около шайбата. Беше буквално абониран за наказателната скамейка и многократно го бяха изваждали от игра. Въпреки своите сто и двайсет килограма и не по-малко тежката си екипировка, понесеше ли се с пълна скорост по леда, нерядко достигаше четирийсет и два километра в час.

Ето така при една от атаките си по време на галамача между екипа на Монреал и нюйоркските „Айландърс“ бе изпратил трима от противниковите играчи в болница. Оказвайки се за известно време в принудителна почивка, за да се научи, без съмнение, на повече сдържаност, той изпробва силите си в няколко отбора по американски футбол, между които нюйоркските „Редскинс“ и „Пейтриътс“ от Нова Англия. Направи огромно впечатление, още повече, че изумителната му мускулатура не дължеше нищичко на стероидните анаболи — такъв си беше открай време (на дванайсет години тежеше осемдесет и три килограма, макар в сравнение със сега да бе по-скоро хилав). Вършал бе сред проклетите англо-американци до момента, в който собствените му прешлени поддадоха за ужас на монреалската управа.

Надяваше се до няколко седмици да се върне в отбора.

— Бих могъл да играя още утре. Тези лекари са същински магарета. Достатъчно ми е да сваля седем-осем килограма.

Наистина ми липсва действие.

— Много добре — отбеляза Зенаид.

Която, докато тримата крачеха по монреалските улици, отново изпита усещането, че ги следят. За трети път през последните двайсет и четири часа. Първо предишната вечер, навръх Коледа, когато на тръгване от Мисиками забеляза онзи микробус с уискънсински регистрационен номер, спрял тъй необичайно в снега край пътя. Опушените му стъкла бяха прекалено тъмни, за да се различи каквото и да било вътре. Двамата с Алекс постоянно се взираха в огледалата за обратно виждане, но без особен резултат, въпреки че имаше малко движение. В Монреал пристигнаха през нощта.

Алекс Дьошарм живееше със семейството си в красива къща на Анския хълм, откъдето се откриваше гледка едновременно към езерото Двете планини и към езерото Сен-Луи.

— Въобразяваш си, Зенаид. Защо ще те следят? Та ти повече не се занимаваш с онази милуокска история. Много добре видя, че зад нас нямаше никой.

— Освен ако са знаели къде отиваме.

Защото в този случай наистина би било безполезно да ги следят. Но и самата тя не беше убедена в собствените си доводи. Алекс имаше право. Да заключи, че са я поставили под наблюдение, означаваше да приеме съществуването на огромна международна организация, разполагаща с цяла армия. А това беше абсурд. Сутринта в понеделник, 26 декември, потеглиха от Анския хълм с две коли: в първата Алекс, във втората Лавиолет и Зенаид. Алекс трябваше да мине през редакцията на вестника, за да предупреди, че излиза в отпуск до 2 януари. Зенаид отиде в първата банка — онази, която обслужваше простите работници в дъскорезницата в Мисиками. Влезе още с отварянето и зададе предварително подготвените въпроси. Резултатите се оказаха обезсърчителни. Не научи нищо повече от онова, което бе открил Алекс Дьошарм при първото си разследване, а именно че компанията, която жителите на Мисиками винаги бяха смятали за собственик на дъскорезницата, бе просто филиал на втора, значително по-голяма компания, обединяваща известен брой предприятия, имащи повече или по-малко отношение към дървесните продукти, включително хартиените. Освен това въпросната компания се котираше на борсата. Вярно, на вторичния пазар, но и това бе предостатъчно, за да затрудни още повече идентифицирането на действителните й собственици, тоест на мажоритарните акционери. След туй отиде в един от клоновете на банката, където преди седем години за пръв път бе постъпила на работа като секретарка — преди заминаването си за Торонто, преди да срещне там Лари Елиът и да се омъжи за него. Тук я посъветваха да се обърне към адвокат, който работел в областта на бизнеса, несъмнено знаел много неща и щял да задоволи любопитството й. Излезе и изведнъж отново забеляза микробуса. Всъщност нищо не доказваше, че е онзи предишният. Бе от същата марка, с приблизително същия цвят (наситено тъмнозелено) и същите тъмни стъкла. Различаваше се обаче по номера, свидетелстващ, че е регистриран в Квебек. И въпреки това — Алекс е прав, въобразявам си — в неподвижния микробус имаше нещо зловещо. Зенаид едва не помоли Лавиолет да почука на вратата, за да разберат дали вътре има някой и кой. Но точно в този момент се върна Алекс Дьошарм. Бе успял да се освободи и щеше да се върне на работа едва в понеделник, на 2 януари. Както и Зенаид всъщност. Но тя вече не беше толкова сигурна, че има желание, а и възможност след тази неочаквана ваканция да се върне в Милуоки и да започне отново работа при братята Кесъл така, сякаш нищо не се е случило.