Ангел Каралийчев - Ането

— Ще продам — си рече тя — този пръстен, който ми е подарък от врабчето, за да купя хляб за себе си, а за маймунката — орехи.

Златаринът разгледа хубаво пръстена с камъка и викна:

— Запретни си, момиченце, престилката! Ането си вдигна покорно изцапаната престилка. Тогава богатият човек й начете цял куп хилядарки. Ането много не се почуди, защото пръстените на врабчетата са много скъпи. Върна се в къщи и скри всичките пари под кревата. Остави си за харчене само една хилядарка. Отново поведе маймунката по градските улици. Влезе в един магазин, където продаваха гумени изделия. За себе си купи гумени сандалки, а за дяда Ивана — хубави високи ботуши, като гази с тях в студената вода по лехите — да не му простиват краката. И тъкмо когато излезе от гумения магазин — усети дъх на топъл хляб. Завтече се към зачервените топли кравайчета и грабна две — едното за маймунката. Един прегърбен дядо стоеше до вратата. Хлебарят прибра парите на Ането и се обърна към високия старец, който се беше изправил гърбом към гостите и гълташе с очи топлите хлябове:

— Хайде, дядо, махвай се! Щом като нямаш пари — няма да получиш хляб. Тоя хляб ние го месим от брашно, а брашното струва пари.

— Като няма — няма — въздъхна старецът и се обърна. Ането изкрещя:

— Дядо!

— Ти ли си, рожбице моя — сграбчи дядо Иван внучката си и я вдигна нагоре. От очите му рукнаха сълзи. — Къде се дяна бе, Аненце, убих се да те търся от село на село, от град на град…

— Ще ти разкажа, миличък дядо. Ела по-напред да се нахраним в оная голяма гостилница, дето е срещу пристанището!

— Аз, чедо, не съм гладен — отвърна дядо Иван. — Не ща вече хляб, нали те найдох, нищо друго не ми трябва.

— Пари ли нямаш — досети се Ането. — Не бой се, аз имам.

— Ами тази маймунка що ще при тебе?

— Тя ми е другарка.

Влязоха в една гостилница и си поръчаха пържени яйца. А на маймунката прислужникът донесе чиния, пълна с орехи. До вечерта Ането разказва на дяда си какво е преживяла в циганската каручка. Когато мръкна, дядо Иван загрижено рече:

— Сега не зная къде ще спим…

— Как да не знаеш — у дома, в къщурката.

— Каква къщурка бе, Ане?

— Нашата.

— Нашата къщурка, чедо, вече я няма. Изчезна хубавото ни огнище. Аз я продадох на Радула, кръчмарина. И да видиш какво се случи. Вечерта я продадох, а през нощта тя изчезна. Останаха само четирите камъка, върху които беше положена. Сутринта Радул ме намери и си взе назад парите. „Ти — каза ми той — си я пренесъл на гръб и си я потулил в гората на скришно място!“ Де мога аз да мръдна цяла една къща?

Ането хвана дяда си за ръка и го поведе към пристанището. Старецът остана поразен, като прекрачи прага на своята хубава къщурка.

— Нищо не разбирам — промърмори той.

А когато Ането му показа парите под кревата — щеше да полудее от радост. Премери си ботушите. Залепнаха му на краката. Изтегна се на кревата и вечерта блажено заспа с ботушите, както малките деца заспиват с новите си дрехи. Ането се мушна под своя юрган, а маймунката се сгуши до краката й.

Щом заспа цялата къща, патето, което през деня беше изяло три сомчета, нарами къщурката и пак загреба с лопатките си топлата речна вода. Към полунощ, когато месечината увисна като круша над равнината, чудното параходче спря пред дядовата Иванова градинка. За последен път юначното пате напрегна крилете си и понесе нагоре къщурката. Не отдъхна, докато не я намести пак на четирите камъка. Врабчето неспокойно разтвори криле и пренесе през комина пиленцата си в старото гнездо:

— И в капчука беше добре, и в солницата не беше зле, ала най-хубаво си остава старото гнездо. Ах, каква мека перушина, Боженце, какво топличко гнездо!

На сутринта дядо Иван и Ането се пробудиха у дома си. Дълго се гледаха и не можаха да разберат тая история сън ли е, или истина.

Дядо Иван изпи една чаша горещ чай, нахлу гумените си ботуши и тръгна да пои лехите, защото плодните треви бяха клюмнали. Ането най-напред си изпра изцапаната престилка и я простря на въжето да съхне. Мокрото кученце заскимтя.

— Пак ще ми гори кака главата с горещото желязо! Патето се клатеше важно под ябълката, а врабчето се люлееше на едно клонче.

— Огладнях — отвори човка важното пате, — яде ми се нещо!

— Голямо или малко!

— Нещо по-големичко.

— Вчера, като летях над Софийската зоологическа градина, видях един слон.

— Защо не ми обади? Щях да ида да го клъвна.

— Не ти обадих, защото кожата му е дебела.

— Не ща го, щом кожата му е дебела. Га! — изграца патето и слезе към реката.