Ангел Каралийчев: Ането

Къдрьо повтори, потрети, докато загуби всичките пари.

— Нямаш ли други пари? — попита часовникарят.

— Нямам.

— Тогава заложи нещо.

Къдрьо разтвори торбата и измъкна мрежата. На два пъти проигра и нея. Жал му беше за тая мрежа, с която ловеше селски юрдечки, патки и кокошки, но как да се откъсне от часовниците? Предложи захлупците. Часовникарят не рачи да ги вземе. Предложи кожения си колан, но фабрикантът на часовници отклони и него.

— Ще ти паднат гащите, мой човек! — извика той.

— Вярно е — досети се Къдрьо и реши да заложи магарето.

— Виж, магарето може. За магарето съм готов да играя на два часовника. Само че по-напред го разпрегни и му сложи нещо по-меко на гърба. Като го яхна — да не ме отрепва.

Къдрьо разпрегна магарето и нали нямаше какво да метне отгоре му — съблече си старото палто. Остана по жилетка.

Отново хитрецът раздвижи напръстниците и скри зърното. Когато с разтреперана ръка Къдрьо посочи левия напръстник, за проклетия зърното се беше потулило под десния. Студена пот изби по челото на циганина. Хитрецът си прибра часовниците и печалбите, разгледа магарето и като рече:

— Нищо, че няма опашка, добро е магаренцето! — яхна го и удари по една пътека надоле през лозята.

Дълго време стоя злополучният циганин и гледа към сините лозя, където изчезна магарето. Сетне изведнъж замахна с юмрук към Ането и викна със страшен глас:

— Слизай!

Ането скочи от коша и писна:

— Олеле, деденце, този човек ще ме погуби!

Подир нея скочи и маймунката.

— Дръж здраво маймунката и я води подир каручката! — заповяда Къдрьо и се впрегна наместо магарето. От устата му рукнаха проклятия.

Ането и маймунката вървяха с наведени глави.

Когато стигнаха късно в Кози крак, завариха хиляди хора, коли, добитък, стока. В нощта светеха големи огньове. Някъде свиреха гайди и думкаше тъпан. Край един полузагаснал огън спяха двама души, наметнати с тежки балкански кожуси. Къдрьо спря своята каручка наред с техните големи, претоварени коли и се намести до огъня между двамата заспали хора. Полекичка притегли кожуха на единия, отви го и се загъна хубаво. И нали беше много изморен от тегленето — заспа дълбоко.

Ането и маймунката се прибраха в коша и там притихнаха. По едно време гладното момиче бръкна в голямата кожена торба. Най-напред напипа мъничка липова гъдулка на маймунката. Докосна жичките й. Те се обадиха тихо, като пчели, които отлитат. Ането рови, рови в торбата, най-сетне напипа една коричка сух хляб, даде половината на маймунката и двете гладни душици започнаха тихо да хрупкат.

Огньовете бавно изгаснаха и гайдите млъкнаха.

Едно параходче с висок червен комин и светла като голяма звезда лампа над кормилото плуваше в тихата нощ. Месечината наведе русата си глава над водата, потопи си огненото чело и плувна нагоре. Водите кротко плакнеха бреговете. Залюлени от сладкия шум, птичките сладко спяха в клоните на крайбрежните върби. Параходчето пъшкаше и отиваше нагоре към големите градове. На палубата, наведено над водата, стоеше едно момиче, облечено в бяла дреха като самодива. То си мокреше ръката в топлата вода. На големия му пръст чудно блещукаше един пръстен с драгоценен камък. Зад гърба му, потънал в един мек стол, гледаше към звездите бащата на момичето. Той беше облечен също в бели дрехи, а косата му — сребърна.

Момичето нехайно махаше с ръка. Неусетно пръстенът се изхлузи от мокрия му пръст и падна във водата.

Девойката прехапа устни, обърна се и рече на баща си с тревога:

— Татко, ще ти кажа нещо, ала обещай ми, че няма да ми се разсърдиш.

— Кажи, обещавам ти — продума бащата и хвана с шепа прозявката си.

— Пръстенът ми падна във водата, татенце.

Бащата скочи.

— Какво говориш? Знаеш ли колко струва камъкът на пръстена?

— Не знам, татко.

— С него можехме да купим едно речно параходче, като туй, на което плуваме сега.

— Но ти ми обеща да не ми се сърдиш! — И като се обърна назад, момичето запуши с мократа си ръка устата на баща си.

Бащата прегърна своето любимо чедо и рече тихо:

— На тебе човек може ли да се разсърди?

— Гледайте! Гледайте! — извика капитанът на параходчето. — Една къщурка плува покрай нас!

От каютите на параходчето наизскачаха всичките пътници и се натрупаха на палубата. Техните смаяни очи проследиха дядовата Иванова къщурка, която бавно мина покрай параходчето, поклати си комина и кривна надоле.

— Чудно нещо — проговори капитанът, — двадесет и пет години плувам по тая река, за първи път ми се случва да срещна такова параходче!