Ангел Каралийчев - Ането

Първата нощ патето работи неуморно с двете си лопати. Врабчето стоеше на комина като капитан и командваше накъде да върви къщурката. Неговите три голокрили пиленца спяха дълбоко в капчука. Пречудният кораб с патешки мотор мина покрай потъмнели, заспали села и се плъзна безшумно край един град, целият потънал в електрически дим. Новият ден завари къщурката пред една нива с царевица, висока два човешки боя. Тъмнозелените листа на царевиците шумоляха.

— Тук ще денуваме — изчурулика врабчето. — Изнеси къщурката на брега!

Патето замаха лопатките си към брега и като усети под краката си земя, стъпи здраво и понесе къщурката. Намести я в царевицата. Измъкна се навън.

— Уморено ли си? — попита врабчето.

— Не съм! — отвърна юначното пате. — Хубаво си раздвижих лопатите тази нощ! Огладнях. Моля ти се, хвръкни над близката гора и виж дали няма нещо за ядене! Бързай, че умирам от глад!

— Какво нещо — малко или голямо? — попита врабчето.

— Голямо, голямо! — отвърна патето. — Не виждаш ли колко съм гладно? — И отвори човката си.

— Колко да бъде голямо?

— Колкото една мечка.

Врабчето надзърна в капчука, където сгушени спяха пиленцата му, изчипка и хвръкна над царевиците. Накрай нивата видя един бивол — стърже росната трева. Кацна на главата му, навря си човката в голямото космато ухо и викна:

— Хей, биволе, тръгвай с мене към брега!

— По каква работа? — попита биволът.

— За да те клъвне нашето гладно пате.

— Може — съгласи се глупавият бивол и си заклати рогата към брега.

Но когато стигна, патето отсече:

— Аз биволи не ям — много дебела кожа имат.

И влезе в къщурката. Подхвръкна нагоре, стъпи на полицата и откачи е човка дядовата Иванова въдица, която висеше на стената. Захапа края на конеца и повлече въдицата към брега. Клекна между царевиците и хвърли въдицата в реката. Стоя цял час. Нито една рибка не поклати въдицата. — Ох, че съм глупаво пате! — досети се крилатият риболовец. — Че как ще се хванат рибки, когато забравих да бодна червей на въдицата.

И като повика врабчето, патето му поръча да донесе едно червейче. Врабчето хвръкна насам-натам и донесе едно червейче. Щом бодна червейчето на въдицата и я пусна във водата, едно сомче — две педи дълго — захапа въдицата. Патето го изтегли на брега и го изяде. Останаха на земята само костите и един пръстен с голям светъл драгоценен камък, който беше в корема на сомчето. Патето легна на топлия пясък и тъй си почива до вечерта. Когато притъмня и нивата зашумя, драгоценният камък на пръстена светна като звездичка. Патето повика врабчето.

— Вземи този пръстен и го скътай. Прибери го в капчука при малките си пиленца — да им свети вечерно време. Той прилича на електрическа лампичка.

Врабчето захапа послушно пръстена с човка и го прибра.

В туй време покрай царевичната нива мина един човек на магаре. Той съзря къщурката и се отби към нея. Почука. Никой не му се обади. Бутна вратата и влезе вътре.

— Ех, че хубава къщурка! — рече си гостенинът и сложи на масата една кутия, пълна е часовници. Завъртя електрическия ключ, но крушката не светна, защото жицата беше прекъсната.

— Нищо, може и без лампа — рече си гостенинът и вдигна завеската на прозореца. — Когато изгрее месечината, ще стане светло в тоя гостоприемен дом. Тука ще спя. Какви добри хора има по света. Навсякъде издигнали къщи, наредили меки легла. Стига да пожелаеш — отбий се и лягай. Тук ще нощувам, но по-напред да поканя вътре моя сърдечен приятел, за да не го открадне някой, докато спя.

Излезе навън и подир малко намъкна в стаята и магарето си. Без да се съблече, нощният гостенин се изтегна върху чистото легло на дяда Ивана и захърка. Но сладкият му сън беше нарушен от едно страшно клатене. Къщурката изпращя, залюля се и тръгна към брега. Гостенинът скочи обезумял от страх и извика:

— Земетръс!

Бързо грабна кутията с часовниците и изхвръкна навън.

Подире му затрополи магарето.

— Слава Богу! Лесно се отървах от тези нечисти гости! — проговори на себе си къщурката. — Всъщност сега аз не съм вече къщурка, а параходче.

Патето отнесе внимателно параходчето в реката, вдигна котва и започна второто си нощно пътуване. Тревожен мълвеж се носеше в листака на крайбрежните върби. Към полунощ месечината се потули зад един тъмен дъждовен облак. Появиха се светкавици. Гръмотевица раздруса мрака. Малките голокрили пилета в капчука се пробудиха и жално запискаха. Врабчето се обади: