Ангел Каралийчев - Ането

— Ако печелим всеки ден като днес, догодина ще си купя един фабрик, с по-висок комин от този. Аз съм виждал комини, които са толкова високи, че пробиват небето и минават отгоре. Когато димят, пушекът им не се вижда. Ако щеш вярвай!

— Ами кога ще ме заведеш в село при дяда? — попита боязливо Ането.

— Какъв дядо? Ти забрави ли, че си мой момиче?

И като се обърна назад, той погледна Ането със страшен поглед и скръцна продължително със зъби.

— Ако кажеш някому, че не си мой момиче, ще те сваря в тенджерата и ще те изям, както изядох юрдечката!

Кръвта замръзна в жилите на девойчето. То побледня, сви се в коша и затрепера като сух лист.

Но ето че откъм градчето се чу силен тропот. Двама души с къси гащи, полуголи, със стиснати юмруци, тичаха по пътя — право към каручката.

Къдрьо се ококори и викна:

— Идат!

И като скочи, побягна като заек към съседната нива, мушна се в царевицата и изчезна.

Двамата гонители след един миг настигнаха каручката, ала наместо да я претърсят, се отбиха настрани, махнаха към Ането с уморени ръце, поздравиха маймунката и завиха надолу в прахоляка. Те бяха двамина бегачи и се надбягваха за една ваза, направена от вехто желязо, позлатена с бронз. Оня, който за най-късо време измине пътя от Дунава до Бяло море — щял да получи вазата и на шията му като конски хамут щели да окачат един венец от изкуствени цветя и панделки.

Когато бегачите се загубиха, Къдрьо излезе с изподрани от къпините крака:

— Аз пък помислих, че мене гонят за цървулите и колосаната яка.

И като бодна магарето, той засвирука безгрижно. По едно време остенът падна от ръката му. Главата му клюмна, сънят го надви. Една магарешка муха забръмча над главата му и се навря в носа му. През сън той потърси нещо да се покрие, напипа праната престилка на Ането и я метна върху главата си. Тогава шитото с конец кученце стъпи на черната шия и захапа ухото му.

— Аз — изръмжа стръвно то — ще те науча тебе! Защо скърцаш със зъби и плашиш моята кака? Ще ти изям ушите и главата, и краката, и ръцете!

Много беше ядосано кученцето. От очите му изскачаха искри.

Надвечер каручката се спусна към малкия град Кози крак, където щеше да стане големият панаир. Пътят се точеше през гора от лозя, сини като море. До едно бистро крайпътно кладенче, от което чучуркаше тънка струя вода, се беше наместил някакъв небръснат човек с каскет и с котешки очи. Той държеше на коленете си дървена кутия, покрита със злато. Под стъклото лъщяха десетина часовника.

— Насам, насам! — се провикна оня с котешките очи, като съзря каручката. — Тук са късметите, хей, тука са часовниците!

Заспалият циганин се стресна и ококори очи. Спря каручката. Прозя се, протегна се и слезе.

— Какви късмети? Я да ги видим! — рече той и клекна пред кутията.

Часовникарят измъкна от джоба си три напръстника и едно царевично зърно. Раздвижи сръчно напръстниците по стъклото. Ането скочи първо и го загледа. По едно време царевичното зърно се загуби.

— Къде е зърното? — попита часовникарят.

— Под десния напръстник! — нетърпеливо се обади Ането.

— Вярно е. Ето го — вдигна напръстника хитрецът с котешките очи. — Сега ще ви кажа каква е играта. Ти, мой човек, ще сложиш пет лева. Аз пък ще потуля зърното под единия напръстник. Ако познаеш къде е — печелиш един часовник, какъвто си избереш. Няма да ме жалиш. Аз имам фабрика за часовници. Ако не познаеш — губиш някакви си пет лева. Какво са пет лева за такъв милионер като тебе? Вади парите, мой човек!

Циганинът Къдрьо се замисли. „Яка си имам бяла, колосана, нови цървули имам. Няма да бъде зле и един часовник да ми се намира в джоба. Ще се разхождам като кмет из панаира.“

И той извади от пазвата си кърпата с вързаните левове, които спечелиха Ането и маймунката. Наброи пет лева.

— Хайде! Скрий зърното! — викна Къдрьо и сърцето му се замята в косматите гърди.

Часовникарят раздвижи напръстниците. Пръстите му заиграха като вихър и зърното изчезна.

— Къде е зърното? — дигна към Къдрьо котешките си очи хитрецът.

Къдрьо безпомощно се обърна към Ането, но и тя не беше го видяла къде се дяна. Като помисли малко, циганинът си затвори очите и наслуки посочи единия напръстник. Часовникарят го вдигна.

— Губиш, мой човек! Ето го зърното — под другия напръстник.

И прибра левовете, като ги потърка по брадата си.

— Опитай се пак, мой човек — по очите ти познавам, че си късметлия. Ще пипнеш часовника. Па и да ти кажа ли, няма да ми бъде мъчно, защото много ще ти прилича сребърен часовник. Ако искаш, имам и златен.