Ангел Каралийчев - Ането

Къдрьо пое петолевката и смъкна от полицата напрашената бутилка. Излезе навън и я подаде на Ането.

— Тичай по тази пътека надоле да купиш вино от ханчето! По-скоро да се върнеш! Ако се забавиш, ще те опържим с воденичарина в тигана и ще те изядем. Тичай!

Ането прехапа езика си от страх.

— Олеле, деденце, къде си, дядо Иване, да ме спасиш от този страшен циганин? — прошепна Ането и затепа босичка по бялата пътека. Маймунката рипна подире й. Изтърва петолевката и бутилката. Бутилката не се счупи, но металното колелце се търкулна и право в реката.

Ането побеля, прехапа устни и реши да се хвърли в реката. Тогава бялата маймунка, нейна вярна другарка, я захапа за роклята. Безпомощно се озърна сиротното момиче и потърси с очи помощ. През клоните на дърветата видя една ливада, а навътре в ливадата се белее малка къщурка. Ането се завтече право към нея. Като я наближи и погледна, то плесна с ръце изненадано и извика:

— Ах, майчице, че това е нашата къща! Хубавата дядова Иванова къщурка!

Очите й се напълниха със сълзи. Сърцето й пламна. Завтече се, изправи се на прозореца и погледна вътре. Потърси с очи изгорялата дупка.

— Тази е! Тази е! — повтори Ането. — Дядо, тук ли си, деденце?

Влезе вътре. В къщурката нямаше жива душа. Патето беше отишло на риболов, а врабчето му търсеше червейчета. Ането усети дъх на магаре.

— Ох, каква лоша миризма! — поклати глава малката домакинка и блъсна прозореца.

Поправи леглото. Премете стаичката. Изтупа юрганите. Донесе от реката вода с менчето и изми пода. През отворения прозорец влезе врабчето и затрепера с криле над солницата. Ането стъпи на стола и като видя къде са се настанили голокрилите пиленца, усмихна им се и донесе памук от вехтата антерия на дяда Ивана. Постла им мекичко. Й от невиделица, както бъркаше в солницата, набута пръстена, извади го и си го сложи на пръстчето. Цяла вечер не можа да снеме очи от светлия камък. Три пъти излиза навън да се похвали някому, ала покрай къщурката не се мярна жива душа. Само рибките подскачаха в тихата, зачервена от залеза вода. Маймунката се разхождаше като господарка по покрива на къщурката. От покрива тя виждаше селото, високото черковно кубе и училището.

В туй време дядо Пъдьо и циганинът изядоха плъха и тръгнаха да дирят Ането. Двамата приятели минаха по пътеката, слязоха до Райчовото ханче, питаха нещо и кривнаха към селото.

Падна вечер. Зашумя дълбоката трева. Засвириха щурците. Зададе се откъм реката патето. То беше хванало с въдицата си две сомчета и сега на пясъка стояха само костите им и мустаците им. Патето се клатеше с препълнена гуша. Като пристъпи през прага, то видя Ането до огнището, отвори учудено човката и рече три пъти:

— Га! Га! Га!

Кученцето от престилката на Ането, с измачкана и мръсна глава, отвърна:

— Добър вечер, пате-клате! Прибрахме се у дома с Ането. Много ми е добре. Походихме си по света и славно прекарахме. Аз ухапах циганина за ухото. Три дни не ми е прана главата и се чувствувам чудесно. Ти как си?

— Горе-доле — отвърна юначното пате. — Аз пък се превърнах на мотор. Врабчето го направихме капитан на параходчето. Щом изгрее месечината, ще потеглим; гледай само да не заспиш!

Кученцето нищо не разбра.

Когато се стъмни, Ането смени белите покривки на леглата, заключи вратата и се мушна под юргана.

— Лека нощ, деденце! — прошепна то.

От съседното легло не се обади никой. Там се беше наместила маймунката.

Стана тъмно и тихо. Месечината грейна. Патето лежеше под къщурката и чакаше.

— Заспаха ли? — попита юначното пате-клате и си подаде главата през дупката.

— Заспаха — отвърна от кратунката врабчето. Тогава силното пате повдигна лекичко къщурката, залюшна се, залюля тихичко кратунката с пиленцата и слезе към реката. Врабчето си зае капитанското място на комина. По голямата река плуваха червени и зелени светлини. Речни параходчета сновяха нагоре и надоле покрай градовете. Къщурката се промъкваше безшумно между тях. Цяла нощ Ането, голокрилите пиленца и маймунката чуваха през сън само плясъка от патешките лопати.

На сутринта патето измъкна своето параходче на едно градско пристанище и го намести наред с митницата. След това тръгна важно по пясъка, разтърси криле и се загледа към отвъдния бряг.

Няма да разказвам колко учудено остана Ането, като видя, че къщичката вече не стои между Райчовото ханче и дядовата Пъдева воденица, а се намира в пристанището на един голям град. Дълго си търка очите да разбере не сънува ли. И като разбра, че не сънува — скоро разтреби, погледна си пръстена и тръгна към града да се поразходи. Бялата маймунка потегли след своята малка господарка. Най-напред Ането се отби при един златарин да продаде пръстена.