Любен Дилов: Звездните приключения на Нуми и Ники (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

През някакво такова черво Николай бе се и озовал тук. Загадъчната тиква го всмука в себе си, по-скоро сякаш му нашепна да влезе и да не се бои. Подобно черво го завъртя и избута навътре. Едва не се задуши, едва не се удави в някакъв казан с гъста топла течност, а после нещо го изплю в оная тъмница, където го намери преоблеченото като космонавтче момиче. Някъде из тия черва бе загубил и чантата си, но нито за миг не се уплаши истински. Нещо все му подсказваше, че не е опасно, че всичко е игра. Като при изкуствените страхотии в Луна парка.

По обратния път ли вървяха сега? Навън ли отиваха?

Не. В някакво малко разширение момичето подви крака, седна, подаде му ръка, за да го примъкне до себе си и веднага угаси фенерчето си. Каза:

— Иначе ще пречим на Мало. Тук сме в окото му. Гледай сега там.

Не се виждаше ни „тук“, ни „там“. Ники бе затаил дъх в очакване на следващата изненада, но тя не се оказа чак толкова изненадваща. Очите му доста бързо се нагодиха и мракът около тях бързо изсветля. В някакъв кръгъл отвор се появиха далечни звезди. Бяха много, а сред тях сякаш непрекъснато изгряваха нови — точици до точици и все различни на цвят!

— Видя ли! — възтържествува момичето. — Земята вече кой знае къде е! А ти искаше да излезеш.

За разлика от звездите по истинското небе, където не забелязваш движението им, а само тяхното мигане, тези тук не мигаха, но пък се движеха като звездите в изкуственото небе на Варненския планетариум.

— Това прожекция ли е? — запита Ники.

— Буф! — изстреля момичето смешното си възклицание. — Това са звездите, глупчо! Това е космосът. И летим, летим, не усещаш ли? Все по-бързо става.

Наистина в главата му нахлуваше тежест, която приличаше на умора. Гърбът му сякаш самичък се облегна на меката стена. Скафандърът на момичето се нашари с цветовете на дъгата. Така се нашари и личицето му, та то най-после заприлича на неземно. Но това бе само отражение от кръглия отвор, където не се виждаха вече никакви звезди. Там всичко бе се оцветило и размазало на разноцветни ивици — както става понякога с екраните на цветните телевизори.

— Повреди ли се? — възтържествува сега пък Николай Лудогорски.

— Не. Когато Мало се движи много бързо, звездите заприличват на такива пъстри линии. Нали е красиво?

— Ааа, Доплеровия тунел! — досети се Ники.

Той четеше много научно-фантастични романи, четеше и списание „Космос“, та знаеше теорията на известния физик Доплер. Според нея, когато една ракета достигнела скорост, близка до скоростта на светлината, тя щяла да лети между звездите в някакъв такъв шарен тунел. Но то си беше само теория. Такава ракета не съществуваше и кой знае дали изобщо някога щеше да бъде създадена.

— Добре сте го намислили — призна той. — В планетариума не могат да ти прожектират Доплеров тунел. От кой кръжок сте?

— Какъв кръжок? — озадачи се момичето, станало необикновено хубаво във фантастичния тунел.

— Стига се прави на ударена!

— Да — въздъхна огорчено момичето. — Той ме удари, този лош човек. Защо ме удари?

— Може и от мен да си отнесеш нещо, ако продължаваш така.

— Какво ще ми дадеш? — попита простодушно то.

— Ей, ще ти се разсърдя и… не отговарям!

— Но защо няма да ми отговаряш? Аз имам да те питам за много неща.

Както и пазачът, Ники също си помисли, че го подиграват и ръката му поиска да замахне. Но… замахва ли се в такова тясно място и срещу такова шарено момиче?

— Слушай, момиче…

— Нуми се казвам — зарадвано го прекъсна то. — А ти как се казваш?

— Не е важно! — избоботи той, смутен в заканата си.

— Но защо? — удиви се момичето. — При вас, на Земята, имената не са ли важни? Искаш ли сама да позная как се казваш?

— Не искам. Трябва да си вървя.

— Буф, ти все още не ми вярваш — натъжи се Нуми и кой знае защо, бързо посегна под косите зад ухото си. Шарената й муцунка се унесе, сякаш тя слушаше нещо в себе си. — Ето, мозъкът ти иска да вярва, а ти не му позволяваш! Недей така! Всичко чувам. И всичко ти разбирам — зарадва се неочаквано тя. — Значи сме много, много близки! Ще кажа на Мало да те върне, щом толкова настояваш, но искам първо да ми повярваш. Много те моля да ми вярваш. Ела да се върнем оттатък, защото тука пречим на Мало. Той не се сърди, но аз знам, че му пречим. И нас, когато ни влезе нещо в окото, ни дразни и ни пречи да гледаме. Там ще ти разкажа всичко. Вие, земните хора, много малко знаете, затова не вярвате. Човек трябва много да знае, та да може и много да вярва…