Любен Дилов: Звездните приключения на Нуми и Ники (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

По-късно учени от целия свят щяха да се събират около тази дупка. Щяха да я мерят, да вземат проби за изследване, да надничат в нея ту оттук, ту оттам. Но от която и страна да я гледаш, дупката си е дупка и не може да ти отговори нищо повече от това, че е дупка.

Виж, космосът, казват, бил пълен с някакви други дупки. Учените ги наричат „черни дупки“ и разправят какви ли не страхотии за тях. Но щом оше никой не е надниквал там да види какво има и въпреки това си приказва каквото си ще, защо и ние да не си съчиняваме каквото си щем!

Ясно е, че и за това недоразумение виновен излезе езикът. Ако пазачът на изложбата не говорел на своя диалект и ако преводаческият апарат на космонавтчето бил технически по-съвършен, заявиха накрая учените, срещата между двете цивилизации щяла непременно да се състои. Ето така и двете страни се оказаха невинни.

Космонавтчето, което бяха помислили за преоблечен като за подобна изложба смешник, беше много гневно. И с право. Който от вас, драги читатели, се е опитвал да убеди хората, че е от друга цивилизация и не са му вярвали, знае колко огорчава това. Ето защо, щом се озова в своя хвърчащ зеленчук, то ядосано запокити виновния преводачески апарат.

Металическата кутия безшумно отлетя нанякъде в непрогледната тъмница. Тогава някой изписка с едно тъничко „Олеле!“. Уплашен, малкият космонавт също каза нещо, но този път — съвсем неразбираемо.

— Леле, майчице! — изплака отново невидимият.

Космонавтчето бръкна в единия от джобовете на скафандъра си и щом ръката му излезе оттам, тъмнината се скри някъде. Ярка като лятно слънце светлина заля малкото помещение. А сред него, надолу с главата, чекнеше крака и ръце едно земно и съвсем по земному ужасено момче. Край него, също във въздуха, грееше и лъскавата преводаческа кутия. Тя бе го ударила и колкото и странно да е, бе го преобърнала в тази и смешна, и страшна поза. Защото миг преди това в чудноватото космическо превозно средство бе настъпила безтегловност. А дори и ние, които сме виждали космически кораби само на телевизионния екран, знаем колко безпомощен е човекът в нея. Освен, разбира се, ако не е специално трениран, както Космонавтите.

Малкият космонавт обаче изглежда бе трениран. Той уверено доплува при момчето, което палячовски се мяташе из въздуха. Хвана го през кръста и полека го заобръща. После го понатисна надолу и момчето успя как да е да стъпи на краката си. Сега пък неговото лице бе станало тиквено жълто.

Космонавтчето пак така полекичка свали шлема си и преспокойно го остави във въздуха. Шлемът легна там като върху невидима лавица. Но не това изненада повторно земното момче. Изпод шлема бе цъфнала една тънковрата и рошава главица. При това косите й бяха значително по-дълги, отколкото позволяваше училищният правилник.

— А — възкликна Ники Лудото, защото това беше именно той, познатият на автора осмокласник. — Ти момиче ли си?

А гласът му, от удивлението ли, от неговите четиринайсет години ли, се пречупи и накрая едва не изписка въпроса си.

Момичето сякаш се засегна и попита сърдито, без нито една граматическа грешка — грешките й бе ги правил навярно преводаческият апарат.

— А ти защо си тука?

— Амиии… ти нали каза, който иска… — запелтечи сега пък момчето.

Дрехите му бяха мокри и омачкани, сякаш то бе влязло тук през някоя перална машина. Момичето прихна весело.

— Защо не ми каза? Влязъл си през зута.

— Ти докато се разправяше с байчото…

— Свали си дрехите. Аз имам още един скафандър.

— А, не. Ще си вървя — отказа Ники и направи една крачка напред, макар и тук да не се виждаше никаква врата.

Крачката, колкото и предпазлива да бе, отхвърли тялото му назад и той пак увисна във въздуха. Като наклонено изписана удивителна. Добре, че беше се вцепенил от повторната уплаха, иначе кой знае как щеше да се разкриви. Само тихичко изохка.

Момичето не му се притече на помощ, а доста безсърдечно се изсмя.

— Ей, ти никога ли не си бил в безтегловност?

— Това… това безтегловност ли е? — поуспокои се Ники.

Все пак, виждал я бе по телевизията.

— Не усещаш ли?

— Но как… защо…

— Напускаме планетата.

— Коя планета?

— Вашата, коя! Не беше ли ти онова момче, което ми се подиграваше? На апарата и на Мало?

— Хайде, стига вече! — примоли й се Ники, почти просълзен от унизителната си поза във въздуха.