Любен Дилов: Звездните приключения на Нуми и Ники (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

— Значи има хора и по други планети, така ли? Ти виждала ли си ги?

Той пак не й вярваше, но така се пита и когато искаш да узнаеш продължението на някоя приказка. Пък това момиче явно умееше да съчинява интересни приказки. А то му отвърна радостно:

— Заедно ще ги видим, Ники. Аз дойдох най-напред на Земята, защото всички сме родени на нея. Но нека по-напред се нахраним! Ти не си ли гладен вече? Много ме измори тази среща на Земята и нямам повече сили. Ела да се нахраним!

Каза го, сякаш го канеше в трапезарията или в кухнята. А пък отново трябваше да пълзят през стената и през някакво неприятно черво, което се свиваше и разтваряше, за да ги придвижи напред. И което му се стори безкрайно дълго.

Най-после се измъкнаха край нещо като казан, пълен с гъста миризлива течност. Нуми закрепи фенерчето си на ръба му и се изправи.

— От това ли ще ядем? — запита Николай гнусливо.

— Ще влезем вътре. Храната на Мало прониква през кожата, не през устата.

И тя, както казват на Земята, най-безцеремонно засмъква бляскавия скафандър от себе си. Ники се уплаши.

— Ей, какво правиш?

— Пак ли те е страх? Аз ще ти покажа как се влиза.

— От какво да ме е страх?

— Тогава защо не се събличаш?

— Ами… теб не те ли е срам да се събличаш пред мен?

— Защо да ме е срам? Аз съм също като земните момичета.

— Земните момичета ги е срам — съобщи й дебело Ники.

Нуми се позасмя:

— А изглежда и земните момчета ги е срам. Хайде, че съм гладна.

Николай бързо извърна главата си на другата страна, защото тя стоеше пред него вече съвсем гола. Как нямаше да изчезне гладът му пред тоя смрадлив казан и пред това уж неземно момиче!

— Аз не съм гладен — рече той гърбом.

Когато чу лекото бълбукане на кашата, предпазливо се обърна. Главата на момичето с двата мозъка едничка плуваше на повърхността на кашата. Беше доста страшновато за гледане.

— Толкова ли е дълбоко? — запита я той.

— Не, аз съм клекнала.

— Значи вие там не се срамувате да се показвате голи?

— Хората трябва да се срамуват не от природата си, а от срамните си постъпки — отвърна му Нуми поучително.

— Да, но не винаги ги е срам. И при вас ли е така?

— Остави ме сега — рече Нуми. — Иначе се напрягам и няма да се нахраня добре.

Ники сбърчи носа си. Все ще развали нещо! В края на краищата, като ще е фантастика, фантастика да е! А не като в пионерския лагер или в къщи: шът, по време на ядене не се говори! Помълча, но му стана скучно. Прииска му се да пипне фенерчето, достраша го. Прекалено силно светеше, дали нямаше да го опари? Рече:

— Аз още не ти вярвам.

— Защото не искаш да вярваш, затова! — отвърна му Нуми сега повече с досада, отколкото с огорчение.

— Искам, но не мога — възрази той, но усети, че тя отново бе познала какво става в него: вече бе и повярвал, а само инатът му още се съпротивляваше.

— Какво толкова ти пречи?

— Много неща. Но най-много езикът. Защо преди говореше с преводачески апарат и все грешно говореше, пък сега…

Нуми се засмя:

— Това не е никакъв апарат, най-обикновена кутия е. Аз се преструвах, че не знам добре езика ви. Помислих си, че иначе няма да ми повярвате, пък то и така не ми повярвахте. Много сте неве… Как беше?… А, недоверчиви! Буф, трудно се прави разлика между тия две думи.

— Но откъде го знаеш така добре?

— Обикаляхме с Мало около Земята, докато го научих. С изкуствения мозък аз мога да улавям и всякакви вълнови излъчвания. Слушах непрекъснато предаванията на вашето радио и на телевизията ви. Добре, че те говорят много, та бързо научих езика ви.

— Всяко зло за добро! — засмя се Ники.

— Това не го разбрах.

— Ние пък се сърдим, че приказват прекалено много. И какво правиш сега?

— Храня се. Мало ми обясни, че мога да се храня така. Може би това е неговият стомах. Трябва да се научиш и ти, защото хапчетата ще пазим, като слезем на някоя планета, където може и да няма храна за нас.

— Не съм гладен — повтори Ники троснато. — И какъв е тоя Мало в края на краищата? Същество ли е, машина ли е?

— Същество е, разбира се — отвърна Нуми, която, изглежда, бе забравила, че не бива да говори. Или пък съществата и по другите планети, когато са на дванайсет-тринайсет години еднакво трудно мълчат. — Щом съществува, значи е същество.

— И машината съществува, пък не е същество.

Момичето сигурно се затрудни какво да му отговори, въпреки двата си мозъка, та изведнъж си припомни: