Любен Дилов: Дори да си отидат

На същото това жалко човече, което стоеше сега на канапето почти голо, на колене пред собствения си портрет, окачен на стената. Като пред икона. Психиатърът огледа с погнуса мастните дипли по гърба и слабините му, щръкналите кокалчета на раменете и провисналата кожена торба на корема. И полека заби пирона под ухото му, дръпна с него една черта по целия врат, чак до края на лопатката. Президентът изпъшка и целият се разтресе.

— Спокойно! — заповяда Зентано и по същия начин, но с по-силен натиск одраска слабините му, така че президентът подскочи.

Чертите мигом кръвясаха, като одрани от котешки нокти.

— Добре. Много добре! Чак ви завиждам, екселенц!

Под прикритието на похвалите пиронът чертаеше все по-свирепи драскотини по гърба, по омършавяващите бедра, по изтънелите прасци, по жълтите, изнежени ходила. Там болката беше най-ефектна и Зентано я повтори няколко пъти. Президентът се друсаше върху пружините на канапето, квичеше, виеше, но продължаваше да търпи. Зентано рязко се изправи. Неочаквано и за пръв път бе се запитал дали височайшият му пациент не се подлагаше доброволно на мъчението, искайки да съпреживее мъките, на които подлагаше противниците си в подземията на двореца, дали не му доставяше удоволствието на мазохиста. Прищя му се да забие пирона някъде, с всичка сила, най-резултатно в оная ямичка между черепа и врата, но само го хвърли в чантичката.

— Така и предполагах, господин президент. Гласът няма нищо общо с нервите ви. Само с оная неизчерпаема и бушуваща енергия, която не вижда достатъчно приложение за себе си. Може би едно пътуване, една любов, но, простете, истинска любов, влюбване, искам да кажа, с жена, която сам сте си избрали…

Президентът се изсмя кратко, навличайки с видимо доволство лъскавата си пижама.

— Откъде бе, брате, да взема такава любов? Да тръгна по дискотеките да си търся момиче? Президентът е най-малко свободният човек в тая страна. Но ако ти попадне някоя, в която смяташ, че ще мога да се влюбя, смело я давай насам! Ти ме познаваш по-добре от Бико, който ми води разни курви според собствения си просташки вкус. А освен това са и негови агентки, разбира се. Да не мислиш. че кой знае колко имам нужда от тях, ама кеф ми е да му чекна шпионките, без да им кажа нито думичка.

— За съжаление лекарят на президента е също толкова свободен — отвърна сдържано Зентано. Възпитаван в изящество и внимание към човека, той възприемаше като лична обида просташкия жаргон, с който диктаторът понякога искаше да се покаже демократичен, близък до народа. И всеки път недоумяваше как е възможно и защо този живот да търпи да го обяздват такива нищожества.

— Екселенц, пийнете още чашка уиски и си лягайте! От друго сега не се нуждаете. Пък аз ще помисля как заедно да запушим устата, чийто глас ни е неприятно да слушаме. Позволете ми сега да си отида.

— Благодаря ти, Зентано — отвърна бащински президентът, хванал се вече за бутилката. — Чудесно момче си ти!

Психиатърът извървя дългите коридори до жилището си в оная неприятна среднощна будност, която те кара сам да си задаваш неприятни въпроси. Чудесното момче доктор Зентано! На неговата възраст всичко чудесно вече е отишло по дяволите, но той, макар и начетен човек, макар преди малко да бе се позовал тъкмо на възрастта, продължава да се залъгва. Все още се утешава с обстоятелствата и вярва, че чудесното ще се върне, щом успее да се измъкне от тоя проклет дворец, където е затворен като легендарния майстор Дедал, с пречупени от тиранина нозе, в безизходен лабиринт. Където не му остава друго, освен като Дедал търпеливо, перце по перце, да си слепи крила, за да отлети към свободата.

Перцата са думите на бъдещата му книга. Изписани грижливо, с неразгадаеми за другиго стенографски сигли, те разказват за покварата в този дворец. С насладата на отмъщението изобразяват физиологическото и душевно уродство на диктатора и хората около него. Книгата е готова и лежи на сигурно място в града. Ще я издаде на другия ден след падането на режима, за да плати свободата си. И да забърше с нея петната от фирмената си табелка.

Аз съм лекар, повтаряше си той, щом излезеше от спалнята на президента или хистеричната му съпруга, аз нямам право да отказвам помощ никому, лекарската клетва ме задължава… И го казваше още на заседателите на бъдещия революционен трибунал, които неизменно го очакваха в коридора. Но патосът на безгласната самозащита не заглушаваше въпроса, който трибуналът не пропускаше да му зададе: „Задължава ли клетвата години наред да лишаваш от компетентната си помощ хиляди хора, предоставяйки я само на двама-трима изверги?“ В отговор на този въпрос той произнасяше после нескончаеми речи — в клозета, преди да заспи, в сънищата си.