Любен Дилов: Дори да си отидат

— Ей — подрипна лъскавото човече. — Затова ли си дошъл, за смърт да ми говориш!

Зентано стисна силно китката му, укроти го с поглед.

— Аз ви отговарям, господин президент, както трябва да почнете сам да си отговаряте. Иначе въпросите на оня глас, който сте чули, ще престанат да бъдат наивни. Пък и съвсем не са били така наивни, както ви се е сторило. Това са все екзистенциални въпроси и са страшни именно с привидната си наивност. Пропуснали сте на времето си сам да си ги зададете и ето сега, вече на обратния склон, съвсем естествено ви ги задава някой друг. Задава ги оня друг, който през цялото време си е кротувал в нас, когато сме си въобразявали, че сме наясно какво гоним, към какво се стремим, когато сме вървели нагоре към уж съзнателно избраната от нас цел, а не, както сега към оная цел, която, обидно за самолюбието ни, ни приравнява към всички, от която не можем ни да се откажем, ни да я заобиколим.

— Стига, ти казах — извряка президентът и отскубна ръката си от неговата. — Знам, че всички ще умрем. Кажи нещо конкретно! Нямам време да си задавам глупави въпроси. Кой ще управлява тая държава, ако седна сега да се питам как съм устроен и за какво живея.

— Аз още нищо не съм ви препоръчал — поизтрезня и се мобилизира вътрешно доктор Зентано, защото пациентът му не беше глупав. — Само ви обяснявам интимното състояние на възрастта. Фройд казва: Всички знаем, че ще умрем, но в подсъзнанието си не го вярваме. Аз бих добавил: Подсъзнанието е животното в нас, затова не вярва; животното не знае какво е смъртта, но понякога я предусеща. Нашето подсъзнание обаче все пак не е нямо като животното, уплаши ли се, то може да задава и въпроси…

— Та аз съм само на петдесет и три бе! — възмути се президентът.

— Именно! Това е, бих казал, крайната точка на кризата. По-късно ще спрете да се саморазпитвате, ще дойде примирението. И сега сигурно нямаше да се обади тоя глас, ако живеехте другаде. У вас бушува преголяма енергия, за да се побере в тази мъничка страна, където твърде скоро изкачихте всички върхове, господин президент. Ако бяхте се родили в някоя силна и богата държава, щяхте да отворите може би война, щяхте да търсите вече господство над континента, над света, до края щяхте да имате голямата цел. Големите народи са действените, такива като нас, мънички и бедни, са обречени да си задават въпроси и да треперят за оцеляването си.

Комплиментът за преголямата енергия извърши своето, но му попречи да улови намека за треперенето и задаването на въпросите — президентът извика почти възторжено:

— Умен си, дяволе! Така е. Просто няма къде да се дяна в тая проклета страна!

Зентано се поусмихна — пред микрофоните пациентът му със същия патос я наричаше „благословената моя майчица“.

— Какво ще ми препоръчаш?

— Станете да ви прегледам! — заповяда пак така рязко лекарят, разкаял се за комплимента си и за целия си съмнителен научен брътвеж. — Съблечете се!

Може би от благодарност, може би в очакване, че прегледът веднага ще му посочи и къде да дене своята енергия, президентът с готовност смъкна пижамата си.

— Коленичете на канапето, гърбом към мен!

— Пак ли ще ме мъчиш! — жалостиво измърка човечето, от което трепереше цял един народ.

— Пак — неумолимо упражни властта си над него доктор Зентано, вадейки от джоба си дълъг и лъскав пирон. — Трябва да проверя хода на нервните токове.

И отговорът му, и процедурата в случая бяха безсмислени. Пиронът или друго подобно острие служеше на невролозите за проверка на кожните реакции, а нервите на президента, който се поддържаше с добре премислени диети и спортна любов, бяха за възрастта му прекалено здрави. Но Зентано бе открил в този пирон възможностите за едно малко свое отмъщение. Бе си спомнил за тоя пирон, който някогашният му професор по неврология шеговито демонстрираше на студентите си като втория основен инструмент на невролога: („Ние сме по-зле и от дърводелците, те си имат още един куп инструменти, а ние само чук и пирон!“), когато преди няколко години трябваше да освидетелствува своя колега от президентския затвор.

Лекарят на затвора, където се държеха по-видните политически противници, бе помолил да бъде освободен по здравословни причини. Президентът предостави на Зентано и Строс крайното решение и двамата откриха в колегата си една невъзстановима развалина. Човекът, нагледал се на чудовищните инквизиции в президентския затвор, години наред бе упойвал съвестта си не само с алкохол, но и с част от ония опиати, с конто принудително бе подлудявал затворниците или бе прекратявал агонията на изпочупените им тела. Препоръчаха да бъде пенсиониран по болест, а с това несъзнателно му подписаха и смъртната присъда. Не бяха съобразили, че нито президентът, нито генерал Бико ще оставят жив такъв един излязъл от строя свидетел. Тогава именно доктор Зентано осъзна истински, че го очаква същото веднага щом загуби доверието на диктатора.