Любен Дилов - На пеещата планета

Антроположката беше пък по женски бързорека!

— Ускоряването не винаги води към по-добро.

— Все пак трябваше да се посъветвате…

— Как? Лазерната връзка е почти невъзможна в джунглата. А нямаше никакво време да търсим място, за да пеленгираме ретранслатора. Вечерта жрецът трябваше да им изпее редовната си песен.

Сякаш за да снеме всяка отговорност от себе си, пилотът напусна интимно близкото си място на пода до леглото й и седна пред пулта си. Издекламира гърбом с двусмислена интонация:

— Е, коя песен да си попеем сега, за да не скучаем? Ние сме умни и красиви, ние сме добри и полезни, ние сме…

— Оставете ме да поспя! — прекъсна го антроположката. Изгледа разочаровано младежките му плещи и потъна в леглото, прибирайки коленете към тялото си…

В базата също не одобриха постъпката им. Научният съвет заседава точно половин час и единодушно нареди веднага да се върнат. Не го успокоиха холографските кадри, защото го безпокоеха трудно контролируемите психически възможности на психороботите от този най-висш тип. Наредиха им да изберат заместник на жреца и да го подготвят, колкото дълго и да трае това. Защото в психоробота те просто бяха вложили готов запис на ритуалните песни. Попълниха запасите им от храна и изследователски материал, дадоха им по-стар пилот — метеорологическият център не очакваше и тази нощ инфразвукови вълни с опасна интензивност — и орнитолетът размаха могъщите си криле под звездното небе.

Пилотът, значително по-опитен, взе разстоянието за половината време. Кацнаха на поляната четири часа преди разсъмване, така че мъжът и жената, с част от багажа си, пристигнаха при аборигените точно по време на утринния ритуал.

Наклякалите аборигени не се обърнаха, макар да бяха възприели и познали звука на стъпките им още на километър от селището. Антрополозите оставиха багажа до най-близката колиба, за да дочакат края на ритуала. Поставиха трансформаторите на ушите си и кафявото търпение на очите им се превърна в пламтящо безпокойство, в изумление. Трансформаторите бяха гръмнали в главите им с една оглушителна какофония от разностройни звуци: познатите тревожни песни на близките храсти и по-далечните дървета, тънкия писък за опасност на тревоподобното растение около колибите. Не бе възможно растителността да реагираше така на тяхната поява, защото отдавна бе свикнала с добронамереното им присъствие. Тогава? Те се втрещиха в изпълняващия жреческнте си задължения автомат. Той не само като че ли беше друг — неузнаваемо отрупал цялото си тяло с пламтящите клонки на колитора, в песента му имаше и други интонации, чийто нов смисъл те различаваха едва след като ги изслушаха за десети път.

Жрецът размахваше твърде войнствено два грамадни огнени клона колитор — такива аборигените никога не късаха от храста, а песента му бучеше насред озвучения страх от околния растителен свят с мощта на океански вълни:

— Вие сте най-умните и най-красивите, вие сте най-добрите и най-полезните. Вас ви обича всичко и всички. Вие сте най-умните и най-красивнте, вие сте най-добрите и най-полезните, вас ви обича всичко и всички…

Ушният венец на аборигените, вместо розово-оранжевия цвят на утринния ритуал, бе станал пепеляво-сив, пепелно сива до черно лъщеше и меката им къртичина козина.

— Роби, спри! — извика жената, но жрецът-робот продължи своята странно трансформирана песен с издигнатите на превъзходна степен обичайни епитети. Тя свали дихателната маска и отново извика, преди мъжът да бе успял да запуши устата й.

Освободеният женски глас гръмна над площадчето и аборигените захлупиха лица на земята като съборени от силен вятър статуетки. Хор от разногласен плач затрещя в наушните трансформатори. Нечувствителен към човешката звукова вълна, остана прав само жрецът. Палячовски накичен, той все така размахваше колиторовите клони, повдигайки в гръмовно войнствена гама своя речитатив: Вие сте най-умннте и най-красивите, вие сте най-добрите и най-полезните…

Антропологът затискаше устата на жена си с длан, укроти опитите й да се освободи и произнесе тихо, по кодирания начин за връзка с робота:

— Психоробот Роби три! Психоробот Роби три!…

Жрецът веднага отпусна ръце. Рубиненочервените клони паднаха на земята, песента му секна, но той не отговори, че е готов да изпълнява нарежданията им, както би отговорил мигновено всеки нормален робот. Постоя няколко мига, сякаш в нерешителност, наведе се, грабна само единия клон и с две ръце го размаха като оръжие над главата си, като запалена факла. Запя още по-свирепо своята превъзходна степен: Вие сте най-умните, вие сте най-добрите, вие сте най-силните, вие сте длъжни да подчините всичко на себе си…