Любен Дилов - На пеещата планета

Пилотът се позасмя:

— Предполагам, че така им вдъхва самочувствие за през деня.

И се зарадва, че шеговитата му догадка бе улучила истината. Жрецът бе свършил и в мига, когато свали ръцете си, аборигените се разскачаха, затанцуваха, телата им засияха изумрудено, способни очевидно да изразяват и с цвета на козината си своите настроения. Венецът от ушички също изостави розово-оранжевия си цвят на спокойна обич, запламтя в рубинено като клонките на колитора. После всичко изчезна. Антроположката бе спряла холографа.

— И какво още прави тоя жрец?

— Нищо друго, пее. Сутрин и вечер. Но при залез им пее друго. Вечер им казва: Вие не бяхте добри. Вие бяхте лоши. Вие сте глупави и пакостливи. Вие сте най-лошите и пакостливи създания на планетата. И пак шейсет пъти. Сигурно броят има някакво значение, свързано с устройството на слухово-предавателните им органи. Те също са шейсет.

— Хъм, като приспивна песен не е много приятна.

— Изглежда, е самокритика за деня, нещо като очищение. Но те страдат всеки път. Ушният им венец съвсем избледнява, избледнява и козината им, става почти сива.

Това отново подсети пилота. Той погледна обаче към пулта за управление, където сигналните светлинни светеха успокоително, преди да каже:

— Ей, аз пак се сетих за вашия робот! Защо го оставихте? Ще стане някоя беля.

— Наложи се. Техният жрец…

— Нела, моля те! — стресна ги предупредително мъжът, когото мислеха заспал.

— Защо да не му кажа? Ще видиш, че и той ще е на същото мнение — сопна му се антроположката, зажадняла навярно и за семейна кавга след шестмесечното мълчание. — Техният жрец умря. Впрочем истината е, че ние го убихме. По невнимание. Въртеше се все около нас, с него най-вече и експериментирахме. Докопа веднъж лазерния нож и докато се обърнем, лъчът го прониза. Не дори в главата, някъде към бедрото, но тия създанийца са толкова изнежени, нищо тук не ги заплашва! На място загина, като цвете, нали сте виждали как се прекършва цвете от лазерния лъч?… — Кафявите търпеливи очи на антроположката потънаха в кладенеца на сълзите. — Нищо не можахме да направим. А как да им кажем? Какво ще си помислят за нас? Какво щеше да стане с приятелството между тях и нас? Толкова ни обичат, макар нищо да не правехме за тях, само седим и ги наблюдаваме и правим тайни записи. Всичко друго е забранено. Да бяхте ги видели, когато им казахме, че ще си отидем за известно време! Станаха едва ли не прозрачни, така избледняха. Песента им се превърна в плач, какъвто досега не сме записвали в никое племе. А трябва да знаете, че техният, така да се каже, жрец няма заместник. Никой друг не може да изпълнява мисията му. Нали ви казах, макар да изглеждат толкова прости смислово, двете ритуални песни са по-сложни от симфониите на нашите модернисти. Когато усети, че наближава да умре, жрецът лично избира заместника си сред младежите и го подготвя. Те много точно усещат и наближаването на смъртта, тя тук е естествена, защото нямат врагове. — Тя обърса с трогателен детски жест очите си и те заблестяха хитровато. — Е, ние му взехме украсата, префасонирахме психоробота, вложихме и двете песни в него. Обявихме им, че звездите са повикали неочаквано жреца им, но че на негово място са им изпратили друг.

— Психоробот ли имахте? Ама те най-много бели могат да направят — обезпокои се пилотът и отново погледна към таблото, сякаш проверяваше дали има още възможност да се върнат.

— Ние изключихме повечето му функции, които служеха на нас. А иначе, сигурно знаете, психороботите, с които работим ние, антрополозите, тука, външно са копия на аборигените. Защото на тях моделираме поведението и душевния им живот, та да не безпокоим прекалено самите аборигени с преки изследвания.

— И какво, приеха ли го?

— На записа, който видяхте, жрецът беше нашият психоробот… — възтържествува жената.

Мъжът й видимо не споделяше нейната гордост. Бе отворил очи, но гледаше все така загрижено нейде в пространството. Явно идеята е била нейна, по нейно настояване е била и осъществена въпреки съпротивата му. Мухльо е, помисли си пилотът, но все пак го съжали и предпазливо се солидаризира с него.

— Не знам… това си е чисто и грубо вмешателство. В базата сигурно няма да го одобрят.

Хубавицата войнствено се надигна от леглото:

— Ако бяхме ги оставили по наша вина без жрец, щеше да бъде още по-голямо вмешателство.

— Ако бяхте ги оставили — рече с бързомислието на младостта си пилотът, — може би щеше да им дойде друг акъл в главата. Да се откажат изобщо от жреците или да потърсят нова форма, изобщо да се ускори еволюцията им.