Любен Дилов: Приказка за глупавите и за техния цар

Това било единственото му условие, защото в момента бил страшно гладен.

— Ами как да я изберем — попитали го. — Останаха ни само мършави шилета.

— Ще изкопаете един широк ров — посъветвал ги той. — И ще подгоните шилетата да го прескочат. Което падне вътре, значи е най-тежкото.

Изпълнили те неговото нареждане и едно от шилетата наистина паднало в трапа. То, горкото, разбира се, било най-слабичкото. Нямало сили да прескочи дори трапа, защото било метиляво. Страдало от оная овча болест, която може да се познае и по това, че от муцуната му потекла пяна. Но Гуньо бил доволен.

— Видяхте ли — казал им той. — Толкова е тлъсто, че от носа му почна да тече мас!

Опекли болното шиле, украсили го с цветя и го поднесли на новоизбрания си цар. Много им се искало да му направят и златна корона, но в цялото им царство нямало толкова злато, че да изковат корона за такава голяма глава.

Нахвърлил се Гуньо върху шилето, а другите наклякали около него, гледали с умиление как месото изчезвало на едри мръвки в лакомата му уста и викали възторжено:

— Урааа, да живее цар Гуньо Големоглави Първи!

Като се наситил, Гуньо подхвърлил кокалите на своите поданици и се изтегнал на земята. След царското ядене поискал да му дръпне и един царски сън. Но не щеш ли, на близкото дърво кацнала някаква свадлива сврака и шумно закрещяла. Надигнал се цар Гуньо, решил да покаже своята власт. Извикал строго:

— Сврако, ела тук!

Свраката обаче хич и не мислела да се подчинява на такъв цар. Разгневил се той, загдето тя давала лош пример на поданиците му, и се покатерил на дървото. А свраката го гледала ту с едното си око, ту с другото, бъбрела нещо на сврачия си език и присмехулно въртяла дългата си опашка. Достигнал я той, протегнал ръка да я хване, но свраката отлетяла.

— Хей! — възкликнал цар Гуньо. — Щом ти, дето ядеш по една шепа зрънца, можеш да летиш, какво остава за мене, дето мога да налапам цяла баница заедно с тавата.

Разперил ръце и се хвърлил подире й. Но вместо да полети, тежката му глава се устремила към земята, тупнала в пръстта и се разцепила като любеница.

Разплакали се поданиците му, завайкали се какво ще правят без цар. А Гуньо — от сътресението на мозъка, от що ли — преди да издъхне, изведнъж им заговорил по съвсем друг начин:

— Братя мои — рекъл им. — Върнете се при умните, защото иначе ще измрете от глад или ще ви изядат вълците. Измийте се, изчистете си дрехите и се върнете един по един, незабелязано. Умните сигурно вече са ни забравили. Но за да не ви познаят, старайте се по-малко да приказвате.

Казал го и склопил очи. Поплакали си още глупавите за своя цар и било много тъжно да се гледа как ревели с големите си уста. После избърсали сълзите си и се заели да изпълнят последните му думи. Пръснали се незабелязано между умните и някои от тях доста хитро се прикрили. Но не било за дълго. Те скоро забравили съвета на Гуньо Големоглави Първи и умните отново започнали да ги разпознават. Защото, както и преди, глупавите се отличавали и по някои други неща от умните, но главната разлика си оставала голямата и страшно бъбрива уста.

© Любен Дилов

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2008

Издание:

Приказки от български писатели

Издателство „Български писател“, 1981 г.

c/o Jusautor Sofia

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9190]

Последна редакция: 2008-09-08 08:00:00