Виктор Пелевин - Коледен киберпънк, или „КН-117.DIR“

На фона на тази страховита битка останалите събития от този ден ни се струват някак незначителни. Да кажем, когато групата рекетьори, хора тъпи, но изпълнителни, получи по факса запитване кога накрая ще бъде изгорен боклукът, животът на майора от милицията Козулин, държан като заложник за неплащане на процент от бизнеса си, няколко минути висеше на косъм: той вече бе полят с керосин и го спаси само това, че на Централната улица започна такава канонада, че за него забравиха съвсем.

Поразително е, но полуделият компютър на кмета застави някои от жителите на града да изпитат приятни емоции. Така собственикът на магазина „Секс-елегант“ Еклесиаст Колпаков, който бе предприел крайно рискованата стъпка да смени „крилото“ на Ванюков с „крилото“ на другия авторитет Гриша Скорпиона, вече дълго време с трепет очакваше възмездие и бе приятно учуден, когато получи от кмета факс с изискано-вежлив коледен поздрав, подписан „Шурик Спиноза“. Затова пък кметовете на петдесетте най-близки до Петроплаховск градове изпитаха известно недоумение, получавайки текст със следното съдържание:

„До кмета (нататък следваше названието на града и името на кмета, автоматично вмъкнати от компютъра, който по команда на секретарката разпрати тези факсове). Ти, козел, или на мен ще плащаш, или на никой, ясно? До февруари да си платил рекет за половин година, а иначе за единия крак аз ще те хвана, за другия Гриша Скорпиона, и какво ще остане от теб, мършо? Помисли. Искрено и винаги Ваш, А. Ванюков, кмет на Петроплаховск.“

Разбира се, в големите мегаполиси само се посмяха над тези нахални претенции, но сред получателите на писмата имаше и хора, които се отнесоха към това сериозно, за което свидетелства смъртта на Гриша Скорпиона, последвала месец след описаните събития, — той беше разстрелян направо на генералната репетиция на пиесата на Бекет „В очакване на Годо“, която поставяше домашният му театър.

Разбира се, самият Ванюков получаваше сведения за всичко, което ставаше в града. Известно време той мислеше, че Петроплаховск е атакуван от кмета на някой от съседните градове, съвсем в духа на „Страсти по Андрей“ на Тарковски. Но доста бързо се изясни, че всички участници в безобразията твърдят, че изпълняват команди на самия Ванюков. Накрая стана окончателно ясно, че всички разпореждания, предизвикали в града такава разруха, са пратени от компютъра в кметството, а тъй като секретарката беше извън подозрения, стана очевидно, че цялата работа е в самия компютър. Не е известно знаел ли е Ванюков за съществуването на компютърни вируси; възможно е той да е възприел случилото се като лично оскърбление, нанесено му от компютъра, който той разглеждаше като напълно одушевено същество. В полза на това предположение говори неговата подчертано емоционална реакция: като нахълтал в офиса и измъкнал от кобура под мишницата си никелираната „Берета“, той изблъскал страшно пищящата секретарка и с петнайсет деветмилиметрови куршума направил на нищо великолепния „пентиум-100“ с истински интелски процесор; на пода полетели парчета натрошена пластмаса, стъкла, откъснати разноцветни проводници и разсипани микросхеми, приличащи на мъртви хлебарки.

Дори след като виновникът за всички беди бил унищожен, ехото на разрушителната му дейност продължило да звучи. Например, три дена след убийствата на Централната улица всички градски проститутки били събрали в крайградската спортна база, и почервенелият от срам и недоумение заместник на кмета за връзки с обществеността им прочел приветствие, в което те кой знае защо били наречени лястовички, девойки и надежди на руския ски-спорт. Може да се приведат и още няколко подобни примера, но те не са особено интересни — освен един от тях, касаещ лично Ванюков.

След описаните събития той изпаднал в тежка депресия и отпътувал за извънградската си къща, приличаща повече на замък. При него идвали приятели и съратници, за да го утешат, и постепенно той се успокоил — в края на краищата такъв е животът. Упълномощеният за борба с организираната престъпност почерпил Ванюков с много добър марокански хашиш, и Ванюков заповядал на приближените си да го оставят на мира и се потопил за няколко дни във възпетия от Бодлер изкуствен рай, надявайки се да намери в него покой и забвение. Дали това му се е удало или не, никой не знае със сигурност — животът му бил прекъснат от трагичен случай, който със своята фантасмагоричност удиви дори водещия на колонката с криминална хроника във вестник „Вечерен Петроплаховск“.